Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Не е проклятие — обясни Бил. — Просто компютърът се държи свински.

— И според теб това не било проклятие? Чао, Бил, и не бързай да се връщаш при нас.

И така, Бил си тръгна. Или по-скоро, опита се да го направи, преди да открие, че компютърът му е орязал всички енергоизточници. Вече не можеше да лети леко и бързо с помощта на енергийната раница. Налагаше се да крета по земята. И макар да бе лишен от мускули в буквалния смисъл, усещаше, че нещо го боли. Болката идеше откъм краката и най-вече от алигаторския. Защото макар да бе само компютърна реконструкция, Бил все още притежаваше онзи проклет, зеленикав и завършващ със закривени нокти земноводен израстък.

Въпреки това продължаваше да върви, спеше в движение, а докато спеше — сънуваше. Сънуваше, че е балерина, че някой му е завързал червени балетни обувки на краката и той танцува неспирно, докато режисьорът на постановката — застаряващ коцкар, естествено — го гледа и се подсмихва садистично.

Накратко казано, животът му се обърка окончателно и нямаше никакви изгледи да се оправи. Бил търсеше отчаяно някое местенце в компютъра, където да намери покой и да се скрие от непрестанните терзания. Но къде? Опита с някои от рядко използваните информационни сектори, където се съдържаше информация за миналото на планетата Цурия. Притаи се сред колоните от цифри за сезонните валежи преди хиляда години. Потърси убежище сред старите протоколи за убийства и грабежи. Намести се между биографиите на отколешни цуриянски величия. Опита си късмета дори с каталога на изгубените каузи, индекса на невъзможните открития, резюмето на предстоящите невероятности. Всеки път, когато смяташе, че е открил търсеното местенце, се появяваше компютърът, огласяйки околностите с пискливия си неприятен глас.

— Здрасти, Бил, време е за ставане!

И Бил отново потегляше на път. О, какъв ужасен живот бе това! На всичко отгоре заплашваше да продължава така до безкрайност. В края на краищата, в сегашното си състояние Бил бе почти безсмъртен. Във всеки случай очакваше, че ще живее толкова, колкото и компютърът. Единственият изход можеше да е някоя масирана атака срещу Цурия. Бяха пратили доброволец на планетата и той не се бе върнал. Това не даваше покой на Бил. Пусна си дълги въображаеми нокти и започна да ги гризе. Ако онези глупаци не получат от него информация, нищо чудно да изпаднат в обичайното си тъпоумно състояние и да подхванат военни действия.

— Нали ще можеш да защитиш планетата от едно неочаквано нападение от космоса, стари приятелю? — обърна се той към компютъра.

В отговор машината, която бе натрупала доста голям опит в симулирания си садизъм, само се изсмя зловещо.

Животът достигна най-ниската си точка един отвратителен, облачен и дъждовен ден. Имаше светлина колкото да се виждат надвисналите облаци и мрачният, безперспективен хоризонт. Кожата на Бил бе покрита с мъх и гъбички. В косата му се бяха заселили дребни рачета с остри клещи. Мънички, но много досадни гадинки си бяха свили гнезденца под мишниците му, а в слабините му ставаха такива ужасни неща, че просто не смееше да погледне. Не че не се грижеше за чистотата си, напротив — всеки път, когато се къпеше, се търкаше вманиачено. Въпреки това униформата и пагоните му изглеждаха сякаш са прекарали десет години заровени в земята.

Дори храненето му страдаше. Някога, когато бе в добри отношения с компютъра, получаваше редовно разнообразни и вкусни симулирани ястия, но сега компютърът се забавляваше да му поднася жабешкозелен сладолед, втвърдена пържола с миризливи косми от як и други подобни гадории. Най-голямата дивотия беше, че макар да не се нуждаеше от храна, след като черпеше директно от енергията на компютъра, така и не можа да преодолее привичката да се храни три до четири пъти на ден. Всеки път, когато избягваше отвратителните гозби на компютъра, той започваше да изпитва неистов глад, също толкова болезнен, колкото и истинският.

Именно ей в такова състояние беше Бил, когато се случи нещо, което доведе до нарушаване на монотонното му съществуване и запали лъча на надеждата. Всичко започна случайно, в един от типичните отвратителни мухливи дни. Както винаги Бил се събуди изморен и неосвежен, в пещера, по чиито стени се стичаше влага със скоростта на проливен дъжд. Той излезе навън, олюлявайки се, целият треперещ от студ и готов да понесе на прегърбените си плещи поредния ден от нелекото си съществувание.

И тогава забеляза странна светлина на хоризонта. В началото си помисли, че е от горски пожар. После реши, че дори пожар не е в състояние да озари по този начин мочурливата действителност. Какво беше тогава? Бил примижа. Светлината бе доста далеч и за да стигне до нея, трябваше да премине през труднопроходима местност. Дали си заслужаваше? Пък и какво значение може да има някаква светлина на хоризонта? Най-вероятно гнъсавият компютър му бе подготвил поредната неприятна изненада.