Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Капитан Дърк реагира мигновено — той коленичи, измъкна смъртоносното оръжие, пристегнато на бедрото му, превключи лъча на конусовидно разрушение и помете носещите се към тях отломъци, преди да ги превърнат на пихтия.

— Дръж така, капитане! — извика му Сплок. — Тъкмо успях да си осигуря достъп до външните уравнения. Може да не е всичко, но поне е някакво обещание за успех.

— Няма да издържа още дълго — подметна Дърк през стиснати зъби. — Лазерният ми пистолет е зареден едва наполовина. Пак заради недоглеждане на оня новобранец от Ню Калкута. Искам веднага щом се приберем да се погрижиш да си получи заслуженото наказание.

— Ако въобще успеем да се върнем — посочи Сплок, на чието лице би изписана агонията на човек, опитващ се да си спомни забравени уравнения.

Докато наблюдаваше тази мъчителна сцена, Бил взе да се чуди с какво може да помогне. И изведнъж се досети. Той пристъпи напред и преди капитан Дърк да успее да му попречи сграбчи Сплок за врата с едната ръка и му стисна носа с другата.

— Бил, какво правиш? — извика Пъхогаг, вечният майстор на ненужни въпроси.

Бил стисна зъби и завъртя носа на Сплок половин оборот наляво. Разнесе се отчетливо изщракване. Бил пусна Сплок и отстъпи назад.

— Как си сега, приятелче?

— Той май го поправи — подсмръкна Сплок и погледна Бил с нескрито уважение. — Как разбра, че фортинбрасиянците се раждат без носове и си поставят механични, когато трябва да отидат в света на хората?

— Просто реших, че си заслужава да опитам — отвърна Бил.

— Слава на светците за тази наивна интуиция — рече Сплок. Той взе да мърмори уравнения с ясен, баритонов глас и точките реагираха мигновено, превръщайки се в членове на екипажа с двуцветни костюми в същата окраска и кройка, каквито носеха Дърк и Сплок. Голямата черна точка се разду до космически кораб.

Докато се качваше на борда, Бил си помисли, че чува нечий глас.

— Ей, Бил, почакай ме!

Гласът беше женски. Но това беше изключено. Той не познаваше никакви жени на планетата.

Бил закова на място и зяпна от почуда. Първото впечатление на борда бе, че въобще не се намира на космически кораб. Нито една от черупките, на които бе служил, не приличаха на това тук. Армейските кораби, колкото и големи да бяха отвън, неизменно отвътре бяха задушни и тесни, разделени на миниатюрни килийки с ниски тавани и коридори, ухаещи на вкиснато зеле. Това не беше случайно. Специален екип от изследователи, заел се да изследва архивите за живота на отдавна изчезналата Земя, бе открил в тях всичко необходимо за вътрешното устройство на някогашните ветроходни кораби за далечно плаване и най-вече за един определен тип съдове, наричани робски галери. Трудна и почти невъзможна задача, с която дизайнерите от флотския отдел се бяха справили с чест. В края на краищата те бяха успели да пресъздадат на съвременните космически кораби теснотията и мръсотията на едновремешните плавателни съдове.

Така постъпваха във флота. Но не и тук! Отвътре корабът на капитан Дърк наподобяваше просторна чакалня на някое летище или офицерски клуб. Всичко бе боядисано в пастелни кокосови и авокадови цветове. Светлината бе скрита, индиректна, нито една лампа не трепкаше. Сигурно им е доста трудно да сменят крушките, помисли си Бил. Не само декорът бе променен — членовете на екипажа и обслужващият персонал също не наподобяваха по нищо хората, които обикновено се мотаеха на палубата на армейските кораби. Първо, всички те бяха млади момчета и хлапета — защото беше трудно да нарече тези недорасляци мъже. Също както и иначе едрогърдестите и доста добре сложени девойки. Екипажът на кораба изглеждаше невероятно добре балансиран в расово отношение. Бели, черни, червени и зелени бяха разпределени поравно. Имаше и един вид жълтеникавокафяви.

След като всички влязоха в централното помещение, един приятен на вид младеж с двуцветен бежово-тъмночервен костюм и небрежно преметнат около врата пуловер скочи ентусиазирано да ги посрещне. Дърк отвърна на козируването и попита:

— Разрешение да се качим на борда?

— Разбира се, сър — отвърна овчедушно младежът. — Искам да кажа, нали това си е вашият кораб, след като сте му капитан, както и Първи адмирал на Синевата.

— И без да ми го казваш, го зная — отвърна суховато Дърк. — Достатъчно бе да ми отдадеш чест.

— Слушам, сър — извика младият офицер и отново козирува толкова ентусиазирано, че едва не си бръкна в окото.