Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

Чакаше ни катер и веднага ни закара на „Херувима“. Вътре яхтата бе още по-прекрасна. Як и широкоплещест мъжага с ню-фаунтлендски вид ни се представи като капитан Мориси. Може би това име да е дадено от родителите му, а може и да не е, по-вероятно — не. Той приличаше на истински пират. Преди сто години сигурно би избрал да плава под флага Веселия Роджър. Докато първият помощник бе привлекателен затворен в себе си човек белязан със знака на Анаполис. А екипажът бе от такива неприятни типове, каквито само морето може да произведе.

Дисциплината бе подчертано военна и достигаше апотеоза си в машинното отделение. Двигателите, изглежда изработени по специална поръчка, употребяваха за гориво чиста нафта и представляваха истинско чудо на техниката. Беше ми така интересно, че не забелязах, кога настъпи времето за закуска. Не сгреших относно Мориси. Той разказваше за контрабанда с оръжие и алкохол, с което се бе занимавал преди да постъпи на служба при Сатаната. Роден късно за пиратския флаг, той си наваксваше с каквото можеше. Бе си разбойник, но ми харесваше.

Като се върнах в замъка намерих покана от Сатаната. Подчиних се на учтивата заповед с лоши предчувствия. Но те не се оправдаха. Прекарах два прекрасни и удивителни часа. Отидохме в личните апартаменти на Сатаната. Отказвам се да предам видяното и атмосферата на тези десетки стаи, големи и малки, където се наслаждаваше на живота неговата странна и мрачна душа. Всяко помещение представляваше храм на загадъчното, храм на вечният неподдаващ се на определение дух, който човечеството нарича красота и който то винаги се опитва да долови и въплъти в материя.

Тук Сатаната бе съвсем друг. Преобрази се, стана мек и в думите му не намерих нито намек на насмешливост. Приказваше само за съкровищата си. Мина ми през главата, че красотата обича повече от властта, която счита само средство за постигането на наистина прекрасното. И колкото и злобен да бе, той разбираше красотата по-добре от всеки друг човек.

Тръгнах си очарован от него. И трябваше да се преборя с мисълта, че видяното от мен, оправдава средствата за придобиването му. И че истински престъпник бе този, който пречи на Сатаната. Колкото и да бе странно, усещах вина в себе си, за плановете, които изработвах. С труд се сдържах от изповед, от признание за всичко, от предаването си в неговите ръце и неговата милост и от клетва за вечна преданост. Сдържа ме само мисълта за Ева.

Възможно е такава да бе и целта му. Но отново и отново се преборвах със себе си и отвращението, което започвах да изпитвам към замислите си. Може да ви се стори като неизвинителна слабост, но мога да се защитя само с думите, че този, който така казва, не е бил сам обект на магьосничеството на Сатаната, не е слушал проповедите му, за чудото, което сам бе създал.

Дори и да бе капан, избегнах го. Но и до ден днешен се съмнявам — може би във висшия смисъл на думата Сатаната бе все пак прав.

Обществото, събрано на обяд, ми помогна да отхвърля тази магия. Още повече ми помогна следобедния бридж. Прибрах се в полунощ. През целия ден не видях Ева. Консърдайн ми намекна, че тя е отишла в града и няма да се върне днес. Разбрах го в смисъл, че днес не бива да се разхождам из замъка. Легнах да спя. Надявах се да видя и Баркър, но и той не се мярна.

На следващият ден закуската ни бе украсена от няколко действително интересни хора. Сред тях видях един австралийски майор, истински негодник и типичен, но обаятелен войник. Заедно тръгнахме на разходка с коне по маршрута показан ми от Консърдайн. На едно място яздихме успоредно на едно шосе. Край нас премина кола, изящна и малка, която се насочваше към замъка. На кормилото бе Ева. Тя ни махна с ръка. Австралиецът взе приветствието на своя сметка и отбеляза, че момичето е адски хубаво. Изведнъж всичко се проясни. Реших да се видя с нея вечерта. Така си помислих.

Като хвърлих поводите на коня на услужливия коняр, тръгнах към терасата с надеждата, че може да видя Ева и да разменим няколко думи. Около четири часа се появи Консърдайн и се настани до мен. Стори ми се, че изпитва известна неловкост. Пийнахме един или два пъти, поговорихме за това онова, но ми бе ясно, че нещо го безпокои. Предчувствието ме накара да изчакам сам да заговори. И накрая се престраши, въздъхна и раздвижи широките си плещи.

— Е, какво пък — каза той, — горчивото лекарство не става сладко от това, че отлагаме вземането му. Да вървим, Киркхайм. Сатаната заповядва.