Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

Но изтезанията в огледалната камера, с лишаването от сън и бавното убиване със звук в пълна самота, разрушаването на човешкия мозък, в това имаше нещо такова, което не можеше да се изрази с думи и ме разтърси до дъното на душата.

— Дълго ли… ще издържи? — запитах аз, когато се оказахме в стаята ми.

— Трудно може да се каже — гласът му продължаваше да бъде мек. — Той ще излезе от там абсолютно лишен от памет. Не ще знае името си, нито кой е той, нито откъде се е взел. И никога няма да узнае. Подобно на звяр или птица ще усеща само жажда и глад, топло или студено. Това е всичко. Другото ще бъде забравено. Ще живее само с дадения момент. Мине ли, ще забравя всичко. Безмозъчен, бездушен и празен. Някои излизат след седмица. Други се съпротивляват цели три и никога повече.

Аз трепнах.

— Няма да дойда на обяда, Консърдайн.

— На ваше място аз бих отишъл — каза той сериозно. — Така би било най-разумно. Вие с нищо не можете да помогнете на Кобхъм. В края на краищата Сатаната е в правото си. Подобно на мен той се изкачи по стълбата и загуби. Досега живееше по волята на Сатаната. А той ще следи за вас. И ще иска да разбере, как сте възприели това. Съвземете се, Киркхайм. Да вървим и се постарайте да бъдете по-весел. Аз ще кажа на Сатаната, че сте се заинтересували от съкровищата му. Е, млади човече! Нима наистина ще му дадете да разбере истинските ви чувства. Къде изчезна гордостта ви? Та това е така опасно за вашите планове.

— Консърдайн, останете тук докато дойде времето, моля ви.

— Така и се канех, ако бяхте поискали. И мисля, че и на двама ни няма с нищо да навреди едно добро пиене.

Налях си и се огледах в огледалото. Чашата ми в ръката се разклати и течността се пръсна на пода.

— Никога повече няма да мога спокойно да се погледна в огледалото.

Той незабавно ми напълни отново чашата.

— Престани! — сряза ме той. — Забрави това. Ако Сатаната бъде на обяда, не забравяй да му благодариш за интересния нов опит.

Но Сатаната не се появи. Надявах се, че ще получи подробен доклад за поведението ми. Затова бях достатъчно весел и Консърдайн можеше да бъде доволен. Наливах се много и безразсъдно. Ева бе на масата. От време на време срещах удивения й поглед.

Ако тя знаеше, колко малко истинско веселие имаше в сърцето ми и колко много черно отчаяние, тя би се удивила още повече.

След обяда се заприказвах с онези сътрапезници, които също като мен се отказаха от играта на бридж. Но около дванадесет се прибрах в стаята си. Считах, че Баркър непременно ще се появи, дори ако не е успял да се снабди с кефтиу. Но щом останах сам, споменът за Кобхъм и огледалната зала се върна с нова сила. Защо Сатаната заповяда да ме покажат на пленника? Защо сам трябваше да се видя в тези проклети огледала? И защо той искаше Кобхем да ме види?

На първите два въпроса можеше да има само един отговор. Това бе просто предупреждение. Значи, моето обяснение не бе го удовлетворило напълно. Но ако бе така, нима не би взел и други мерки? Сатаната нищо не остава на голия случай. Аз помислих, че е задоволен, но въпреки това бе решил да ме предупреди, какво би станало с мен, ако престане да бъде доволен.

Не можех да разбера, защо трябваше да ме види Кобхъм. Нали паметта му ще бъде унищожена. Разумен отговор сякаш нямаше, освен още един каприз. Но доколкото Сатаната проявяваше капризите си, то винаги имаше някаква причина. Макар и с нежелание и тревога, но се предадох.

В дванадесет и половина чух ликуващ шепот от спалнята:

— Капитане, доставих питието!

Изтичах в спалнята. Нервите ми се напрегнаха, а гърлото ми пресъхна. Започва се! Път за отстъпление няма повече. Картите са раздадени. А противник ще ни бъде самата смърт.

— Ето го! — Баркър пъхна в ръката ми полупинтова дамаджана. И в нея се полюшваше онази зеленикава течност, която Сатаната даваше на робите в мраморната зала.

Кефтиу!

Течността бе прозрачна и вътре в нея микроскопични частички с дребни искрици отразяваха светлината. Аз отвинтих капачката и усетих слаба кисела миризма с намек на мускус. Вече се канех да опитам, но Баркър ме спря.

— Не се докосвайте, капитане — побърза да ми каже. — Това питие са го варили в Ада дяволите. Вие и така сте близо до тях.

— Добре де — завинтих капачката. — Кога тръгваме?

— Веднага — отвърна той. — Момчетата се сменят точно в дванадесет. Сега е най-подходящото време. О, да… — той порови в джоба си. — Помислих си, че най-добре ще бъде да се придържаме към сценария — и се усмихна. В ръката му се появиха две златни купи, в които забулена фигура разливаше наркотика по чашите.