Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

— Трудно ли ти бе да ги намериш, Хари?

— Работа за няколко минути — презрително отвърна той. — Не искам да мисля, че ще трябва да ги връщам, но май ще се наложи. А иначе, зная си добре работата — добави той с гордост и надежда.

— Да, ти поне това можеш, Хари.

Той се поколеба.

— Капитане — каза накрая Хари. — Няма да крия от вас. Но ми се струва, че ще отидем в стая, където по ъглите съскат отровни змии.

— Е, може да намерим защитни дрехи — отвърнах бодро.

— Тогава да вървим? — почти запита той.

— Да вървим!

Изключих светлината в първата стая. Минахме през стената на спалнята в полутъмния проход и по него се насочихме към асансьора. Спуснахме се. Тръгнахме по дълъг коридор перпендикулярен на първия. Още едно спускане и се оказахме в абсолютна тъмнина. Хари ме хвана за ръката и ме поведе като слепец. Неочаквано се спря и освети стената, после натисна на едно място. Панелът се плъзна настрани. И се показа вдлъбнатина с множество превключватели.

— Контролният пулт — обясни ми Баркър на ухото. — Ние се намираме точно зад стола на който вие седяхте. Лягай!

Аз се проснах на пода. Той безшумно се разположи до мен. Още един панел с фут дължина и шест дюйма ширина се отвори с бързината на фотографски затвор.

Погледнах в храма.

Пролуката, през която се взирах, се намираше на височината на пода. Тя се закриваше от креслото, в което бях проследил изкачването на Картрайт. Като извих врата си, успях между краката на креслата да видя хоризонталния разрез на помещението.

Ярка светлина падаше право на черния трон. Той бе празен, но страшен. Отстрани на десетина фута разстояние стояха двама роби. Високите и яки мъже държаха в ръцете си готовите за удряне камшици с примки на краищата. Бледите им лица изглеждаха като мъртви. Очите им без вежди и мигли не примигваха.

А зад трона видях блясъка на сини очи. Каменният Сатана ме гледаше злобно. Побързах да отместя поглед от този образ и тогава видях задната част на храма.

Тя също бе ярко осветено. И дори повече, отколкото мислех. В плътен полукръг се изправяха черните облегалки и броят им бе поне триста.

Цепнатината се затвори. Баркър ме докосна с ръка и аз се изправих на крака.

— Дай ми наркотика — прошепна той.

Дадох му съдината с кефтиу. При мен останаха златните купи. Той отново освети пулта. Хвана ме за ръка и постави пръстите ми на две лостчета.

— Бройте до шестдесет — каза той. — После ги превключете. Светлината ще угасне. Не си махайте от тях ръката, докато не се върна. Започвайте… едно… две…

Той изключи фенерчето си. И макар да не чух никакъв шум, знаех, че бе изчезнал. Като стигнах шестдесет обърнах лостчетата. Струваше ми се, че времето в тъмнината върви много бавно. Но да съм престоял така най-много три до четири минути. И Баркър, по същия начин, без звук, се появи. Дръпна ръката ми и включи светлината в храма.

— Погледни долу — прошепна той.

Легнахме на пода. И още веднъж се отвори наблюдателната цепнатина. Двамата пазачи на черния трон стояха на същото място. Те примигваха от внезапната светлина. И се въртяха нервно като ловджийски гончета усетили наблизо плячка. Те трепереха от възбуда и размахваха примките наляво и надясно; оглеждаха се на всички страни.

На черния трон стояха двете златни купи пълни с кефтиу.

В същия миг и робите ги видяха. Те не повярваха на очите си. После се спогледаха. Като два прецизни автомата, привеждани в движение от един и същ импулс, те направиха крачка напред и отново погледнаха блестящата примамка. Неочаквано на лицата им се изписа чувството на страшен глад. Нишката се скъса и те се хвърлиха към черния трон.

Сграбчиха купите!

Изпиха ги на един дъх!

— Боже! — прошепна Баркър и задиша тежко като човек напъхан внезапно в ледена вода.

Аз не се чувствах по-добре. Имаше нещо ужасяващо в това спускане към зелената течност. Нещо адско и неудържимо бе унищожило всичко друго в мозъка, освен един единствен порив — да изпият наркотика.

Те се обърнаха, като още държаха купите в ръце. Отначало единият, после другият се отпуснаха на стъпалата и очите им се затвориха, телата се отпуснаха, но пръстите продължаваха да стискат купите.

— Време е — каза Баркър.

Той затвори пролуката и контролния пулт. Обърна се и бързо ме поведе по тъмния коридор. Рязко се обърнахме. Чу се слабо съскане. От тесният отвор се устреми лъч светлина.

— По-бързо! — подтикваше ме шепнешком Баркър.

Ние застанахме на моста към черния трон. Под нас лежаха телата на двамата пазачи.