Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

— Кобхъм вие бяхте прави — каза той и се обърна към мен. — Кажете ми, Джеймс Киркхайм, кога започнахте да подозирате, че ви изпитвам? Любопитно ми е да разбера, колко силна е вашата проницателност.

Той със знак ме покани да седна и сам се настани срещу мен в своето кресло. Аз упорито не поглеждах Кобхъм.

— Първо, учудих се, Сатана — започнах аз да обяснявам, — на отношението ви към „Астарта“. Аз не бих постъпил така. Мъртвецът нищо не може да каже, такова е старото правило. Аз бих изпълнил вашите инструкции, разбира се — допълних смело, — но не бих ги одобрил.

Очите му не мърдаха от мен. Чувствах волята му да ме удря и да измъква истината.

— И кога подозрението се превърна в увереност?

— Когато вие се появихте тук. — И си позволих да избухна в гняв. — Аз няма да допусна повече подобни експерименти над мен, Сатана! — възкликнах с хладна ярост, която не бе предизвикана от това произшествие, но не беше напълно произволна. — Или ми се доверяват напълно, или не ми се доверяват. Ако ми повярвате и ви подведа, толкова по-зле за мен, пръчката е във вашите ръце и съм готов да понеса наказанието си. Но повече не искам да съм опитно зайче. Кълна се в Господа! Няма да бъда!

Помислих си, че спечелих. И не само спечелих, но и се издигнах по негово мнение на значителна височина спрямо преди. Ако диамантеният блясък на очите му можеше да се смекчи, то той наистина се смекчи.

— Съгласен съм, Джеймс Киркхайм — каза той спокойно. — Но се радвам, че ви подложих на подобен изпит. Това ми показа, докъде мога да ви се доверявам.

— Аз взех решение и дадох дума — казах с лека обида в гласа. — Докато плащате честно за извършената работа, аз ще се подчинявам на заповедите ви, Сатана. Мисля, че едва ли ще имате по-верен слуга от мен.

— И това ми е ясно, Джеймс Киркхайм — отбеляза той.

Сега вече се осмелих да погледна Кобхъм. Той идваше на себе си. И ме гледаше със странно изражение на лицето.

— Кобхъм — засмях се аз, — вие сте май по-добър актьор, отколкото химик.

— Кобхъм… беше… много добър слуга — каза бавно Сатаната. — И никога преди не е донасял повече полза от днес.

Аз видях как тялото му се разтресе и направих вид, че нищо не съм забелязал. Сатаната се изправи.

— Елате с мен, Кобхъм — каза той. — Ние трябва да обсъдим нещо с вас. А вие… — той ме изгледа.

— Смятам да се прибера — казах и се поклоних. — Пътя вече знам.

Сатаната излезе от стаята, Кобхем го следваше като пребито куче. За миг се обърна и ми хвърли странен поглед. В него благодарността се примесваше със смъртен ужас.

Аз се отправих към стената, където започваше пътя към стаята ми.

— Джеймс Киркхайм! — гласът ме накара да се обърна.

На срещуположната стена Сатаната се бе спрял и тялото му почти закриваше Кобхъм.

— Да, сър?

— Джеймс Киркхайм, никога досега не съм бил така доволен от вас, както днес. Лека нощ.

— Радвам се, сър. Лека нощ.

Пред тях се откри панела. Аз натиснах скритата в ламперията пружина и стената се задвижи. Влязох в отворилия се асансьор. Сатаната и Кобхъм минаха през другата стена. За миг ми се мярнаха две яки фигури на робите кефтиу с познатите ми камшици с примки накрая да вървят до химика. И когато моята стена се затвори, видях, как го хванаха за ръцете.

Най-после се оказах в апартамента си. Ева сигурно щеше да ме чака, но нямах никакво желание днес да извършвам още една екскурзия. Сатаната клъвна подхвърленото червейче, но Кобхъм щеше де си получи наказанието и аз не знаех колко жестоко ще бъде то. Сатаната не би казал напразно „беше“ за полезността на химика. И нещастникът разбра заплахата. Видях робите, които го хванаха. Сатаната няма да забрави всичко това. Възможно е да ме повика, а може и сам да ме посети.

Следователно, трябва да остана тук. Сигурно и Баркър ще се появи. И по него ще изпратя съответното съобщение на Ева.

Изключих всички лампи освен една, съблякох се и легнах. Запалих цигара и незабавно усетих леко повдигане и пристъпи на гореща и безсилна ярост. Работата с „Астарта“ бе прекалено жестока, дори погледната през варианта на Сатаната. Откровенията на Кобхъм я направиха ужасна. Разбира се, ще трябва да я извърша, какво друго ми остава? Защото, откажа ли, това значи край за мен и Ева. И друг ще ме замести. Всъщност Кобхъм направи участието ми задължително. Аз трябва да попреча на безсмисленото унищожаване на кораба и хората му. Почти сигурно се обричах на смърт. Но нещо трябваше да се направи. Знаех, ако не се намеся и толкова хора отидат на дъното, до края на живота си, не ще намеря покой. И Ева ще чувства същото.