Робърт Вардеман - Бунтът на Ентърпрайс

Когато Скоти завърши рапорта си и изключи комуникатора, поклати тъжно глава и положи телата на мъртвите в антигравитационните шейнички, които Спок беше спрял наблизо. Като си мърмореше нещо, инженерът бутна товара обратно към совалката.

— Ще го нарече квит — предупреди Маккой. — Той иска да се върне на „Ентърпрайс“ с толкова много трупове. Няма нужда повече от антирадиационен екран. Това е достатъчно.

— Прав си, Боунс. Това е краят. Върви и повикай Нийл и другите. Приближете ги бавно. Спок и аз ще се опитаме да се справим със Скоти. Това е най-подходящият момент.

— Това е единственият ни шанс.

Кърк не отговори. Той изчака, докато Маккой, който внимателно стъпваше, за да не наруши спокойствието на чувствителните организми, се изгуби в тъмнината. После пое дълбоко дъх и се запъти към совалката. Моментът за решителното действие беше настъпил. Ако не влезеха скоро в совалката, тя щеше да отлети и те завинаги щяха да бъдат изоставени на тази планета. Съмняваше се дали Лорелей или който и да е друг на борда на „Ентърпрайс“ ще искат да се завърнат отново след тази кървава сцена.

— Там, Джим. Той затваря хамбара.

Кърк кимна, изчака Спок да доближи безшумно Скоти, после се изправи и тръгна по едно осветено от ръчен фенер пространство. Спря, сложи ръце на хълбоци и се загледа в Скоти.

Когато го видя, инженерът заекна:

— Капитане, вие! — после радостното изражение на лицето му се смени с гневно. — Не трябваше да се появявате така. Лорелей казва, че вие сте заточен. Вие имате разрушително влияние.

Трябва да се върна на кораба си, Скоти. Позволи ми да се върна със совалката — Кърк се обърна и потупа студения метален корпус. — Старата „Галилей 7“ има страхотна кариера, нали?

— Капитане, не мога да ви позволя това, но Лорелей може — Скоти се пресегна за комуникатора. Но замръзна, мускулите му се изпънаха от напрежение, когато Спок използва нервнопарализиращата хватка на вулканите, за да го спре.

— Мислех си, дали не сте забравили какво се очаква от вас.

— Капитане — каза Спок, като леко повдигна едната си вежда, — не съм забравил. Има зверове наоколо и не бих желал да ги безпокоим.

— Хайде, Спок — каза Кърк, като почувства напрежение. — Чувал ли си някога този израз: „Някой се разхожда върху гроба ми?“ Имам такова усещане в момента — и се взря в тъмнината. Като не видя нищо, откачи ръчния фенер и го насочи към тъмното пространство наоколо. Чу се шум от тихи стъпки. Маккой, Нийл и останалите се появиха в обсега на жълтата светлина. Посланик Зарв и Доналд Лоритсън вървяха най-отзад, все още оклюмани след преживяното.

— Трябва да се погрижим за Скоти, преди да се върнем на „Ентърпрайс“ — обясни той. — Има още двама души вътре, които… ъ… не са усетили нищо.

— Ето един, капитане — Нийл бутна човека от охраната, когото беше обезвредил и чието място беше заел. Мъжът падна и започна да се мята, като се опитваше да освободи вързаните си крака и ръце.

— Дръжте го настрани, за да не го видят. Спок, какво мислиш?

— Мистър Скот няма лесно да се отърве от влиянието на Лорелей, ако се има предвид този мъж — той посочи към съпротивляващия се. — Бил е изолиран от нейното влияние преди повече от двадесет минути, а все още се съпротивлява.

— Трябва ли? — попита Маккой. — Трябва ли да правите това и със Скоти?

— Нямаме друг избор.

Кърк кимна.

— Направете го, Спок. Използвайте умствената връзка на вулканите. Опитайте се да го убедите, че трябва да ни помогне.

— Дори ако Спок успее, все още сме уязвими, ако тя ни усети — протестира Нийл.

— Докторе, мислите ли, че може да направите нещо подобно на ушната кал?

Маккой се усмихна и каза:

— Ще бъде като на кораба на Одисей. Никакви сирени няма да ни безпокоят, когато свърша. Нийл, помогни ми да претърсим хангара. Трябва да открием нещо — Маккой и мъжът от охраната забързаха.

Джим Кърк се обърна и погледна Спок, който галеше с пръсти лицето на Скоти. Изведнъж пръстите му замръзнаха и като че ли се опитаха да проникнат в черепа на инженера. И Спок и Скот се затресоха в контакта на вулканите.

— Той е… съзнанието му е разбъркано — чу се глас, малко по-различен от гласа на Спок, но очевидно, думите бяха произнесени от Вулкан. — Не мога да го подредя. Думите — нейните думи — объркват и побъркват, и затормозяват. Толкова съм близо. Толкова съм близо, за да се освободя. Да освободя и него — Спок отдръпна ръцете си, като че ли главата на инженера беше огън.