Робърт Вардеман - Бунтът на Ентърпрайс

Кърк им направи знак да запушат ушите си. Те поставиха ръце на ушите си и го последваха в хангара. Междувременно Спок надникна иззад ъгъла, за да се увери, че Скоти продължава да говори с Лорелей. А после се обърна към другарите си. С безмълвно движение на устните си ги увери, че контактът между Лорелей и екипажа на совалката е активен.

Кърк приближи Спок и прошепна в ухото му:

— Да се върнем и да видим какво е станало. Не можем да изоставим Зарв и другите, ако са ги открили.

Спок и Маккой сграбиха дръжките на антигравитационните шейнички и ги бутнаха обратно към каменоломната. Тъмнината сега беше техен съюзник и ги прикриваше от Скоти. Те бяха просто едни движещи се силуети.

Когато се отдалечиха достатъчно, Кърк каза високо:

— Виждате ли нещо? Някой извика. Може да е един от нашите.

— Може и да не е, капитане. Ако мъжът, когото Нийл удари или пък някой от тези, когото вие или доктор Маккой повалихте, е дошъл на себе си, е възможно той да е наранил и да е разсърдил формата на живот на планетата. Ако случаят наистина е такъв, то тогава ни остава много малко време.

Кърк не искаше да мисли, че случаят е друг. Опиумът, инжектиран в бодливия храст, може да е прекратил действието си. Ако това е станало, тогава цялата планета търси избягалите си затворници. В края на краищата, нямаше значение какво е станало. Беше ясно едно — спокойствието на планетата беше нарушено.

— Там. Вижте!

Двамата от охраната, които Скоти беше изпратил, бяха в капан близо до огромен валчест камък. В краката им имаше четириноги животни, които на височина стигаха до коленете им, а зъбите им бяха достатъчно дълги, за да прегризат дърво с дебелина два инча. Силните ревове на животните показваха, че всеки момент могат да ги разкъсат.

— Без фазери — предупреди Кърк, когато видя, че Маккой извади своя. — Те са причинили тази ужасна картина. Виждаш ли? — и той посочи няколко звяра, които лежаха неподвижно в краката на трима души, чиито гърла бяха прегризани.

— Нещо подобно на вашата нервна хватка, Спок. Изглежда, че е позната на кучетата.

— Екосистемата на тази планета е прецизна. Събирачите — точно такива са сигурно тези зверове — са открили нашите жертви. Тъй като те са лежали неподвижно — събирачите са ги сметнали за боклук и са започнали своята дейност по почистването на планетата.

— Започнали са да ги ядат?!

— Просто са премахвали потенциално разлагащо се месо. Нито една от нашите жертви не е дала признаци на живот, това е било достатъчно събирачите да започнат своята дейност.

Кърк хвана ръката на Маккой точно навреме — докторът се канеше да стреля с фазера.

— Искам да ги спра, Джим. Ако не направим нещо, тези мъже ще умрат. Дали са или не са омагьосани от Лорелей, те все пак са от екипажа на „Ентърпрайс“. На вашия кораб.

— Боунс — Джеймз Т. Кърк се бореше с дилемата, която силно го раздвояваше. Ако действаха внезапно, можеха да предпазят от смърт останалите двама от охраната. Но ако действаха, не само щяха да алармират формата на живот на планетата, но освен това щяха да разкрият присъствието си на Скоти и… Лорелей. Тогава бягството им щеше да бъде невъзможно.

Ако пък не направеха нищо, двама от екипажа им щяха да умрат. От неговия екипаж.

— Джим, какво ще правиш? — попита Маккой. — Няма да могат още дълго да държат съществата далеч от себе си.

— Те не използват фазерите си. Пацифистката философия на Лорелей така дълбоко ги е завладяла, че те не ги използват дори за да защитят живота си.

— Скот, помощ! — изрева Кърк с пълно гърло. Блъсна двамата си спътници настрани от пътеката, за да не може да бъдат видени.

Секунди по-късно Монтгомъри Скот се появи.

— Ядат ни живи! — каза той в комуникатора.

— Мир! — чу се гласът на Лорелей. Думата сякаш се търкулна от комуникатора и уцели зверовете. Те спряха. — Тези мъже няма да ви сторят нищо лошо. Те са живи. Те реагират. Не ги наранявайте. Те са част от останалите.

Кърк запуши ушите си с ръце, за да не слуша Лорелей. Но дори това не беше добро предпазно средство срещу силата на нейното убеждение. Но все пак беше достатъчен филтър, за да запази собствените си идеали, собствената си философия. Лорелей говори около петнадесет минути. Крайният резултат беше такъв, на какъвто се надяваше Кърк.

Зверовете се успокоиха напълно и отстъпиха, тръгнаха към друго място да изпълняват задълженията си. Двамата спасени от охраната се прегърнаха. Но от преживения шок и от болките от раните не можеха да се зарадват достатъчно, че са спасили живота си. Гледката на тримата им мъртви приятели — разкъсани и обезобразени — им въздействаше. Скоти им направи знак да се върнат при совалката. Кърк наблюдаваше всичко това и чакаше, като обмисляше по-нататъшните си действия. Екипажът му загиваше, всяка загуба на човек, подчинен на Лорелей, не беше победа. Това бяха неговите хора, които умираха.