Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

VIG/&*849/

Взе листчето и се върна при компютъра. Набра всички знаци внимателно и натисна копчето. Екранът побеля и след секунда се появи надпис. Изненада се, защото не беше като онзи, в караваната:

Беше проникнала в системата, но всичко изглеждаше друго. Може би защото това не е радиомрежата, помисли си. Вероятно се бе свързала със системата на лабораторията. Имаше повече графични изображения, защото терминалът бе свързан със солидни кабели. Не би се учудила, ако имаше и оптически влакна.

— Кели? — извика Левин от другия край на магазина. — Какво става?

— Опитвам се — отговори тя.

Започна да набира клавишите внимателно. На екрана се появиха редове с изображения, един до друг.

Знаеше, че това е някакъв графичен интерфейс, но нямаше представа какво означават отделните изображения, а липсваха и обяснения.

Хората, работили с програмата, вероятно са били запознати с характера ѝ предварително. Кели обаче не знаеше нищо за нея. Искаше да се свърже с видеосистемата, но никое от изображенията не ѝ приличаше на видео. Раздвижи курсора по екрана, без да знае как да постъпи.

Реши, че ще трябва да опитва. Избра ромба на последния ред и го включи.

— Ох-о-о-о! — извика разтревожено.

Левин се приближи.

— Нещо нередно ли има?

— Не, всичко е както трябва.

Натисна черната ивица със заглавието и се върна към предишния екран. Този път опита единия от триъгълниците. Екранът се промени пак.

Това е то, каза си, и в този момент картинките изчезнаха и се появи истинското видеоизображение. На малкия монитор на касовия апарат изображението не беше добро, но тя вече познаваше района и се справяше бързо.

— Какво търсите? — попита.

— Джипа — отговори Торн.

Кели набра нещо на клавиатурата. Появи се нова картина.

— Ето го.

— Наистина ли? — изненада се Левин.

Кели го погледна и каза:

— Да, наистина.

Двамата мъже застанаха зад нея и се вторачиха в екрана, през раменете ѝ. Виждаха джипа, оставен на пътя. Наоколо се разхождаха пахицефалозаврите — доста на брой. Животните побутваха гумите и предната броня.

Сара не се виждаше никъде.

— Къде е? — попита Торн.

Сара Хардинг беше под колата, легнала по очи в калта. Беше пропълзяла там след падането — нямаше къде другаде да отиде и сега наблюдаваше с тревога краката на разхождащите се наоколо животни.

— Джак, чуваш ли ме? — извика по радиостанцията. Но проклетото нещо отново бе престанало да работи. Животните пръхтяха и тропаха с крака, мъчеха се да се доберат до нея под колата.

След това си спомни, че Торн ѝ бе казал да затегне винтчето на батериите. Протегна ръка назад, напипа апарата и с нокът затегна винтчето.

Слушалките в ушите ѝ зашумяха веднага.

— Джак — извика тя.

— Къде си? — попита Торн.

— Под колата.

— Какво? Да не би вече да си опитала?

— Какво да съм опитала?

— Да я поправиш.

— Не, не съм опитвала да я поправя. Паднах.

— Е, след като и без това си там, можеш да провериш и предпазителите.

— Тук, отдолу ли са?

— Някои. Иди до предните гуми.

Сара се обърна и пропълзя напред.

— Да, до предните гуми съм.

— Вляво, отпред, точно зад бронята, трябва да има една кутия. Вляво.

— Виждам я.

— Опитай да я отвориш.

— Мисля, че ще успея.

Припълзя още малко напред и освободи ключалката. Капачето падна. Под него имаше три черни прекъсвача.

— Виждам три копчета — каза тя. — Сочат нагоре.

— Нагоре?

— Да. Към предницата на джипа.

— М-м-м. Не може да бъде. Можеш ли да прочетеш какво пише?

— Да. Пише „15 VV“ и „02 R“.

— Аха, това обяснява всичко.

— Какво?

— Кутията е наопаки. Щракни копчетата на обратната страна. Сухи ли са ти ръцете?

— Не. Подгизнала съм. Лежа в гадна кал.

— Тогава го направи с ръкава на ризата си или нещо друго.

Сара се придърпа още малко напред. Най-близкото животно изпръхтя и блъсна бронята. Няколко глави се наведоха надолу и започнаха да я разглеждат.

— Имат лош дъх — каза Сара.

— Повтори! Не чух.

— Няма значение. — Щракна прекъсвачите един след друг. Някъде над главата ѝ се разнесе жужене. — Направих го. — Колата забръмча.

— Това е добре — отбеляза Торн.

— Какво да правя сега?

— Нищо. По-добре чакай.

Сара се отпусна в калта и се загледа в краката на животните. Продължаваха да се разхождат наоколо.

— Колко време имаме? — попита тя.

— Около десет минути.

— Джак, не мога да мръдна оттук.

— Знам — отговори той.

Сара погледна към животните. Бяха от всички страни на колата. Струваше ѝ се, че стават още по-неспокойни и активни. Душеха нетърпеливо и тропаха с крака. Защо са толкова нервни, зачуди се тя. Тогава съвсем неочаквано всички се разбягаха. Тичаха към колата и нататък, по пътя. Обърна глава, за да ги проследи с поглед.