Адам Робъртс - Камъкът

Междувременно аз бях побързал да се придвижа към най-близкия асансьор, а оттам в Космоса. Отпътувах за Ну Хирш и промених външния си вид. „Полицията“ беше по следите ми. Но затруднението, в което се намирах, имаше и едно преимущество — вече не трябваше да търся неясни и опровержими ситуации, за да задоволявам нарастващата си страст да наранявам човешки същества. Можех да нападам много по-често и правех точно така, като ставах все по-агресивен. Нараних жестоко един индивид на орбиталната платформа, като го пребих с инструмент и му откъснах главата (той оцеля). После убих друг на същата планета, като го хвърлих в резервоар за приливи и отливи — това е едно приспособление, което прави интересни водни ефекти, вълни, приливи и тям подобни. Нападнах човека с нож и го нараних така, че той изгуби съзнание, след което поставих тялото му в резервоара и включих устройството. Водното налягане вътре беше толкова голямо, че тялото беше смляно, превърнато на пихтия и човекът умря.

Но с всяко нападение аз установявах, че изпитвам все по-малко удоволствие. Нямаше го вече онова сюблимно, съвършено чувство на превъзходство. Вместо това изпитвах само непречистената тръпка за опасност, възбуда и изплъзване. Всъщност, скъпи камъко, аз не се стремях към насилието и убийството само по себе си, а към новостта . В световете на т’Т нямаше (обикновено) убийства, поради което убиването беше революционно действие. Но убиването отново и отново загуби своя смисъл. Неведнъж когато погледът ми биваше привлечен от случаен минувач, аз се чудех какво ме подтиква да убивам и стигнах до заключението, че в края на краищата това ставаше по навик. Започнах да планирам да се откажа от убиването на хора, да избягам окончателно от т’Т „полицията“, да отида в световете на Уиа или при племената Палметто. Да започна нов живот.

Тогава отново нападнах един човек, който летеше с хвърчило на планетата Танзе. Бях се увлякъл по този спорт, при който във ветровитата атмосфера на Танзе се управляват безмоторни хвърчила-самолети. Не отидох там с намерението да убивам някого, а само да взема участие в един спорт, който ме беше заинтригувал. Но тогава един ден — помня, че беше четвъртият ден от моето ново занимание — аз летях близо до друг състезател, достатъчно близо, за да сграбча хвърчилото й и да му откъсна крилете. Тя ми изкрещя през воя на вятъра: „Какво правиш!“, „Ще повредиш хвърчилото“ и „Виж какво направи!“, но аз успях да махна двете крила и я гледах как се преобръща цял километър надолу до назъбените скали. Това беше достатъчно голямо падане, за да я направи на парчета, да я убие отвъд възможността да бъде поправена от дотТек.

Но други ме видяха и когато се приземих, аз бях арестуван. „Полицията“ ме взе и ме отведе в звездата-затвор.

Скъпи камъко,

След като Клабиер падна от кулата на Ну Хирш, аз започнах да пътувам от система на система, всичко дванадесет системи. Това беше времепоглъщащо усилие да направя невъзможно за каквато и да е „полиция“ от Ну Хирш да ме проследи. Чувствах се като аматьор. В старите варварски времена някои хора притежавали особени умения да избягат от проследяването. Но тези умения са изгубени много отдавна. Защо някой в нашата модерна утопия ще иска да избегне проследяване? Защо някой ще поръчва проследяване в т’Т? Аналогично, а също и за мое щастие, уменията на преследвачите навярно също бяха западнали като нямаше кого да преследват. Без съмнение аз трябваше да се уча на всичко сам, докато бягах.

След около месец и нещо пътуване най-накрая пристигнах на Ну Фалоу. Странно беше онова време, камъко, един чудесен месец, в който аз се носех между звездите, обвит в пяна, в онова подобно на транс състояние. Отново се върнах в детството си. Ти вече знаеш за моето детство, но моментът беше удобен да се върна пак в спомените си — някакво предчувствие навярно, понеже предстоеше приключването на моята мисия. Както и онова, което ме очакваше накрая.

Какво? Не, не се опитвам да бъда тайнствен.

Да, липсва ми някой, с когото да разговарям. Тук няма с кой да си говориш.

— Продължавам да пътувам — казах аз на посрещачите (хора) в орбитала на Ну Фалоу. — Няма да слизам с асансьора.

Те се усмихнаха. Защо пък да не се усмихнат?

Реши ли вече дали ще изпълниш своята част от сделката? , попита моето ИИ. Естествено сега аз знаех, че това изобщо не беше ИИ, но по навик продължавах да го наричам така, а и не знаех как другояче да го наричам. Или предпочиташ да идеш направо в затвора? Нали не си забравил, че откакто си навън, ти уби два пъти .