Адам Робъртс - Камъкът

Опитах се да се пресегна надолу и да го хвана под мишниците, но едната ми длан се бе оплела в косата му и не искаше да се освободи. Чувствах се спокоен. С всичка сила дръпнах ръка надолу и изскубнах шепа от косата на Ари. ДотТек не беше достатъчно бърза, за да предотврати първоначалния изблик на болка и той силно изскимтя. Но сега аз го хванах, сграбчих го под мишниците и го затеглих навън. Успях да го измъкна и се изправих, като държах половината му тяло точно пред себе си. И още докато правех това, отстъпих назад, полуобърнат и скочих.

Този скок ни спаси. Рибата-червей отново нападна, разцепвайки сала, на който бяхме само преди миг, а търсещата й уста беше огромна и носеща гибел. Аз се приземих върху по-големия сал и се хлъзнах, но не изпуснах тялото на Ари, което беше учудващо леко. Той изглеждаше много блед. ДотТек беше запечатала раните на краката му, но беше изгубил голямо количество кръв преди това. Паднах на коляно, понеже салът се изкоруби и заподскача сред неспокойните вълни, предизвикани от цопването на морския дракон.

— Хвани се за врата ми — извиках на Ари.

Очите му бяха затворени и аз не бях сигурен дали все още е в съзнание. Но когато го метнах като раница на гърба си, ръцете му се сключиха около врата ми. Засилих се по късата платформа, като се препъвах, понеже краката ми се хлъзгаха в произволни посоки и направих възможно най-добрия скок.

Успях да се хвана за корени дрюд, които стърчаха от откъртения участък над мен, като тялото ми от кръста надолу опасно се извъртя и аз едва не ги изтървах. Но съумях да се обърна в обратна посока и вкопчвайки се с всички сили, започнах да се изтеглям нагоре. Когато приплъзнах корема си върху твърда почва, аз изтласках през раменете си тялото на Ари и също се изкачих.

После легнах за малко и изчаках дотТек да ми върне силата. Погледнах небето. Чувствах се много спокоен.

До мен Ари беше изпаднал в безсъзнание.

Това беше първият и единствен момент на избор в цялата случка. Тогава, съвсем отчетливо си помислих, че мога да хвърля тялото му обратно във водата. Морският дракон щеше да го погълне и никой никога нямаше да узнае. Или, мислех си аз, можех да го отнеса обратно в лагера и той щеше да възстанови здравето си. Можех да направя и двете неща, като и в двата случая нямаше да действам нито по принуда, нито под нечие напътствие. Но като че ли фактът, че бях вложил толкова много усилия в неговото спасяване ме убеди да го нарамя на гръб и да го нося по целия път край брега до лагера. Изглеждаше някак разточително да постъпя другояче. Но докато кретах под изгубилия съзнание товар, аз остро съзнавах силата на избора, която притежавах през онези няколко минути край морето.

Това беше, което ме поквари, скъпи камъко. Този инцидент ме промени завинаги. Бях задействал смъртта на друго човешко същество и когато нещата бяха наполовина станали, аз го бях спасил. След всичко това, по-детайлното изследване на първата половина от събитието за мен беше вече нещо неизбежно. Когато си легнах онази нощ, аз знаех с абсолютна сигурност, че щях да убия пак.

Хората в лагера, а скоро след това още много други на континента, бяха впечатлени от моя героизъм. Възрастните развълнувано ме поздравяваха. За Ари се полагаха грижи. Дори дотТек не може да направи така, че да ти пораснат крака за една нощ. Този процес отнема много седмици и цялото му семейство пристигна, за да бъде с него, докато се възстанови. Те настояха да се срещнат с мен и да ми благодарят.

Една дружина от възрастни сглоби набързо няколко лодки и обиколи брега, за да отблъсне морските дракони. Те изстрелваха по тях ДНК-стрелички със специален бактериофаг, който ги принуждаваше да стоят в дълбоки води. След това напръскаха с химически фиксатор всички подземни сводове по брега, там където беше подяден до степен, преценена като „опасно“ тънка.

И цялата тази дейност, внимание и шумотевица бяха (така мислех аз) на практика заради мен , заради това, което бях сторил аз. Естествено, само аз знаех истината за моя предполагаем кураж. Но това тайно знание всъщност ме накара да се чувствам по-силен, защото знаех повече от всеки друг.

Скъпи камъко, дадоха ми медал, старинен символ в чест на моя кураж. Церемонията беше проведена в едно ясно слънчево утро на Терне, около мен имаше стотици хора, които пееха и ме приветстваха. Медалът беше малък, но с подсилено тегло (така че висеше солидно на врата ми). Върху него беше изобразена една-единствена буква „Ф“ 19 19 „Ф“, „Фелор“ (от англ. valour) — храброст, доблест. . Бях ужасно горд с него, което беше абсурдно, като се има предвид, че цялата „почти трагедия“ беше мое дело. Но аз бях абсолютно убеден, че гордостта, чувството за сила, доброто и лошото са само различни подредби на едни и същи основни компоненти. Тези компоненти бях аз.