Адам Робъртс - Камъкът

Аз забелязах трета риба-червей, която се виеше през розовата вода точно под нас. Беше ясно, че тя гризеше дрюда и допринасяше за издълбаването на кухината, над която се намирахме.

Не ми хрумна веднага да се опитам да хвърля Ари на морските дракони. Онези в морето бяха погълнати от себе си, но ако паднеше във водата, червеят долу със сигурност щеше да го излапа. Тази мисъл, обаче, не се появи веднага. Аз стоях зад него, наблюдавах как двата звяра в далечината се покатерват отново и отново един връз друг, подобно на миещи се ръце. После се приведох и погледнах над ръба, за да видя третия звяр, обикалящ в кръг широката кухина, която той и другарите му бяха издълбали. После отидох и легнах по гръб два метра по-навътре и се зачетох в книгата, която бях донесъл.

Тя беше скучна. Дали животът ми щеше да е различен, ако тя се беше оказала нещо вълнуващо? Кой знае? Ако се бях захласнал в нея и бях забравил за Ари, докато станеше време за прибиране, може би нямаше да се случи нищо. Неосъществено пътуване през пространството, скъпи камъко, квантова сянка. Може би никога нямаше да стана такъв, какъвто станах. Може би щях да бъда съвсем различен човек.

Но тъй като книгата беше безинтересна, аз се обърнах по корем и се вторачих в пръстта. Тя се състоеше, както многократно съм споменавал, от пресован дрюд. Започнах да проследявам с поглед плетениците, която образуваха вбитите едни в други, сплескани стъбла, листа и корени на растенията. Процесът на вбиване, изглежда, беше заплел отделните растения в по-дебели въжета, които на свой ред бяха увити едно около друго и циментирани с плътна моравочерна материя. Разрових с нокти около една от заплетените вериги. Беше лесно да се откърти подобната на пръст материя и да се открие кореноподобното туловище.

Вдигнах поглед да видя какво прави Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон — неговото внимание беше напълно погълнато от морските дракони. Той си пееше една стара мелодия, но с нови думи, които беше написал сам. От песента омразата ми към него отново доби ясни очертания. Той стоеше с гръб към мен.

И тогава — може би именно в този момент всичко започна да се съгласува в ума ми — останах поразен от това как вдигайки поглед от дрюда към Ари, аз проследих една пътечка в земята. Тази пътечка беше истинска. Това беше посоката, в която се простираше туловището от преплетени останки дрюд. Това въже, което сега държах (бях разровил по-надълбоко, за да го обхвана с ръка) свързваше Ари и мен по един напълно материален начин. Връзка.

Почувствах в главата си пулсиращо усещане, сякаш бях проумял нещо от най-голяма дълбочина. Това въже, което минаваше през земята и свързваше другото човешко същество с мен — то беше нещо повече от самото себе си. Всичко ми стана ясно.

Аз не бях — дори на този късен етап — напълно наясно какво се случваше. Повдигах се бавно и тихо, докато заех седнало положение и зарових босите си ходила в пръстта. Дори когато се закрепих здраво и затегнах своята хватка около корена, стягайки ръката си около живота на Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон, аз едва съзнавах какво правя.

Надигнах се — едно огромно усилие — и дръпнах назад с цялата си тежест. Заплетената верига от дрюд се наклони и се опъна, сякаш се съпротивляваше. Ари залитна напред. От мястото, където седях, изглеждаше, като че ли се е привел, за да погледне нещо в краката си.

Чу се един отчетлив, барабанящ звук на разпадане. Веднага след това ивицата дрюд от мен до ръба просто се срути. Тя хлътна надолу като лист хартия, в чийто център е била поставена тежест и следващото нещо, което осъзнах бе, че тя продължава да се огъва и да пропада, докато най-после се сгромоляса във водата. В спомените ми всичко това се случва без звук, но е логично падането на такова голямо парче дрюд — двадесет или тридесет квадратни метра, които цопват във водата — да е произвело силен звук. Не съм сигурен поради каква причина тази част от случката живее в спомените ми като беззвучно събитие.

Преди още да го осъзная, аз бях на крака и за кратко време сърцето ми блъскаше като с чук, докато моята дотТек успее да регулира изблика на адреналин. Тя пропускаше от него достатъчно количество, за да усили реакциите ми, но не толкова, че да изпитам паника. Скалата сега изглеждаше така, сякаш някакъв гигант бе отхапал полукръгло парче от нея. Бях на две крачки от ръба.

Под себе си видях многобройни фрагменти пресован дрюд, които се люшкаха и носеха по покритата с пяна вода. Отначало не видях Ари, но той се появи, изскачайки на повърхността като тапа. Оглеждаше се около себе си с онова контролирано учудване, характерно за индивид с дотТек. След това отметна глава назад и погледна нагоре към мен.