Адам Робъртс - Камъкът

Мисля, че бях самотно дете, но това не беше нещо необичайно. Повечето деца бяха общителни, но имаше и други като мен, които предпочитаха да четат или учат сами. Прекарах много години в четене на философия. Древни философи като Ницша, Хамсун, Агълстон, Лунг-цзу, бари-ян — малко хора вече ги четат. Опитите, които човечеството отпреди дотТек е правило, за да разбере света, не се вписват в днешното време. Но аз откривах в тях особен чар, обсебеността от етичното поведение в предутопичното общество. Четях как преди откриването на летенето хората пътували с фургони в продължение на месеци, за да се придвижат от едно място до друго, как преди откриването на електричеството палели сухи дървета, търкайки ги едно в друго. Приказки от една варварска епоха.

Мисля че бях нормално дете. Докато ходех на училище и живеех с петимата си родители, аз се чувствах и се държах толкова нормално, колкото всяко друго. Наистина вярвам, че беше така. Предполагам, че е имало нещо сгрешено, някакъв ексцентричен баланс на неврони, крехък като ледено цвете, който ме е предразположил да бъда убиец, единствен дефект в свят на съвършени човешки същества. Но аз наистина не го съзнавах. Живях на този свят двадесет и три години, преди дефектът да се прояви.

Тъй като бях роден момиче , прекарах първия си период на промяна като момче — дванадесет години. Самата промяна не ме тревожеше. Спомням си я — в продължение на някакъв период от време ми поникна един блед, тривръх генитален орган. За ден-два това ме очарова, след това ме отегчи (това, за което мислех най-вече бе по какъв начин той можеше да ми пречи ). Другите промени бяха по-незабележими, но също оказваха своето въздействие. Прекарах лятото в лагера, спортувах, четях, ядях, спях. Създавах изкуство — нещо високо ценено в моя свят. Но това беше изкуство, създадено по детски маниер. Лишено от дълбочина рисуване, което беше изцяло техника без никакво прозрение, безвкусно писане, на което липсваше създаващия перспектива устрем, характерен за отворения живот в зрелостта.

Въпреки че тогава не го осъзнавах, сега съм убеден, че смисълът на лагеруването не се състоеше в спортуването, нито пък във внимателното и планомерно регулиране, благодарение на което идеалният материал на наноподсилената човешка природа се отливаше в калъпа на утопичния гражданин. Всичко това ставаше, разбира се, но имаше и нещо друго. Във всеки лагер имаше около шестстотин деца, хронологично стари, но биологично незрели. Приятелствата между тези същества бяха изключително важни. Всъщност, скъпи камъко, думата приятелства не отразява точно движещата сила в тях. Можеш по-скоро да ги наречеш съюзи , които се плъзгаха и съединяваха, втвърдяваха се и се топяха с мимолетността и красотата на някакъв сложен интерферентен мотив, образуван при ротацията на две решетки. В известна степен тези съюзи бяха захранвани от енергията на предсъзряващата сексуалност, един умишлен опит да се подражава поведението на възрастните, целуването, интимното търкане. Моите собствени недодялани опити в тази посока останаха незавършени, главно поради отказа ми да навляза в самата любов . Такава беше логиката на детските афери, които разцъфтяваха и се разпадаха за няколко дни. Изтънчено нещо, при което истинската дълбочина на сексуалното освобождение — отказано ни от нашата физиология — беше заменена от мнимата дълбочина на големи думи, чезнеща страст и все по-сложни обяснения в любов. Но аз осъзнах в ранна възраст — още преди да навърша двадесет — че тази екстравагантна юношеска отдаденост не беше нищо повече освен имитация. Да си влюбен , самата фраза поражда тръпки на отвращение в мен — като че ли любовта е нещо, което си , а не нещо, което правиш . Но може би в това е дълбокият смисъл — деца, които са обградени от структури, оформящи живота им, започват да вярват, че любовта е също една такава структура, нещо, което ги заобикаля и ги подкрепя. Възрастните, обаче, са сами пред своята безкрайност от възможности и избори. Би трябвало да заменим фразата влюбен съм с фразата правя любов . Какво правиш днес? Днес правя любов.

Мисля че ще се хареса.

Макар и да вземах участие в тези сложни, ритуализирани игри на детството — писането на поеми и музикални откъси, подаръците, изненадването като от засада на обекта на любовта — аз се настройвах все по-зле и започвах да се отдръпвам от тези неща. Но поради емоционалното еднообразие, което съществуваше в лагерите, това ме правеше още по-харесван от определен тип индивиди. Мистериозността и потайността съответстваха на един от моделите на любовта, който тогава беше на мода. Всъщност това е мястото, откъдето започвам аз , там където истинското ми аз се прояви за първи път. Нека ти разкажа какво имам предвид.