Адам Робъртс - Камъкът

После ядох, спах, настройвах се. След около ден се отправих към залата за заминаване и пристегнах с ремък поредната Жип-раница. Още веднъж пяната се разля около мен и ме обгърна. Мрак.

Скъпи камъко,

Това беше дълго пътуване. Първоначално високата скорост сигурно бе намаляла стремително с приближаването към Гьола. Вътре в пяната аз спях, отегчавах се и премислях. Не беше твърде късно да променя решението си и да се откажа, но не бях сигурен как точно да постъпя. Колкото по-бавно се движех през Космоса, толкова по-малко се чувствах като в транс. Състоянието на безвремие при свръхсветлинните скорости, при което мислите се преплитат и повтарят като мелодии във фуга, до голяма степен е производно на квантовите фокуси, които този вид пътуване си прави с мозъка. Но ние се движехме все по-бавно и нормалното ми съзнание постепенно се връщаше. Времето едва течеше. Опитах се да въвлека в разговор ИИ-то, просто за да минават часовете, но то не отговори. Или ми играеше игрички или скоростта на движение го беше извадила по някакъв начин от строя. Може би в крайна сметка то беше едно обикновено ИИ и квантовата турбуленция го беше повредила непоправимо. Всякакви неща изглеждаха възможни в този мрак, тишина и празнота.

Аз заспивах и се събуждах. Разликата между двете изглеждаше минимална. Времето течеше едва-едва.

Не зная колко продължи цялото пътуване.

Когато почувствах първото накланяне, в мен избухна радостна възбуда. Това означаваше, че ме насочваха да вляза в хангар. Най-после бях стигнал до кораба на Агифо-3-акка и перспективата от промяна на пейзажа ми се стори толкова вълнуваща, че аз започнах да се въртя в пяната, да натискам пластичния материал отвътре и да го блъскам. Не можех да чакам повече.

Вълнението от пристигането беше най-вероятната причина за „щастливото“ настроение, в което се намирах, докато отмиваха пяната от мен, а аз лежах на пода на хангара и мигах. Не бях виждал Агифо-3-акка доста повече от година, но го поздравих като стар приятел.

— Как е животът, скъпи човече? — извиках аз. — Още ли изучаваш Просеката?

— Ами да — каза той.

— Възхищавам ти се — заявих топло аз. — Възхищавам се на теб, на твоята отдаденост и на твоя Посечен Бог.

Може и да съм бил емоционално нестабилен — в маниакална фаза.

Намирах се в големия сводест хангар на кораба на Агифо-3-акка. Стените бяха кобалтовосини, облицовани с плочки (или само изглеждаха като облицовани), с по-бледа шарка от тюркоаз. Подът беше равен с изключение на две вдлъбнатини, едната от които приличаше на канал за отпадъци (като осеяната с кафяви петънца течност, в която се беше превърнала моята пяна), а другата водеше към един сфинктер, който представляваше изход към Космоса. До стената бяха наредени половин дузина кутии, големи колкото кабини, които аз сметнах за совалки. Оглеждах се около себе си и този път мозъкът ми като че ли беше по-малко размътен от космическото пътуване, поради относително ниските скорости, възможни в близост до Гьола. Тъмното, искрящо и някак интимно пространство на хангара — с всичките му четиридесет метра височина от пода до тавана — ми подейства внезапно като дом.

— Сега се чувствам по-близък до теб — казах аз на високия Уиа — и до твоя вид, отколкото когато и да било. — Убеден съм, че по лицето ми се стичаха сълзи. — Чувствам се по-близо до твоите Уиа — хлипах аз, — отколкото до собствения си вид и сега разбирам! Разбирам защо именно ти ме посрещна при бягството от затвора и защо си тук сега!

Слисан, Агифо-3-акка ме остави. Дори и да беше разбрал какво му говорех, той не го показа.

Предишния път аз прекарах само три дни с него, като през повечето време се възстановявах от почти фаталното бягство от затвора. Но този път останах с Агиф много седмици и наистина го опознах добре.

Той имаше смущаващия навик да оголва зъбите си някак агресивно. Но (открих аз) това всъщност представляваше някаква ненормално широка усмивка. При първата ни среща той не го беше правил, но сега определено го забелязах.

Аз обикалях причудливия и раздрънкан космически кораб. Стълбите нагоре ме отвеждаха в камери с форма на гъби, проектирани с някаква цел, за която не можех да се досетя. Надолу стигах до коридори със стотици метри дължина и с равномерно разположени в основата на стените им отвори като огромни миши дупки. Влизах в стаи, които приличаха на вътрешност на палатка, понеже бяха покрити с някаква груба материя. Открих една стая, пълна с вода и помислих, че е място за плуване и почивка. Но когато докоснах гъстата течност, разбрах, че това не е вода, а мастило. Изцапаните ми пръсти останаха черни в продължение на дни.