Адам Робъртс - Камъкът

Имах предвид многото потенциални ИИ-та, които очакват да пораснат в твоя мозък от семената след моята смърт. Спомняш си, че ти казах за семената?

— Глупости. И дете не би повярвало. Кои сте всички вие? Кой е вие?

Аз продължих да настоявам, но то не ми каза. След малко се отегчих и излязох навън, за да седна на общото стъпало и да гледам слънчевото затъмнение през този ден. Слънчевите затъмнения са толкова редовно събитие, че само туристите спират, за да ги погледат. Но въпреки това аз не бях сам на стъпалото, когато зелената багра на небето потъмня, стана по-плътна и накрая се превърна във виолетовочерна. Най-интересната част, скъпи камъко, не е пълното затъмнение, а моментът, в който слънцето е почти напълно скрито. Тогава светлината придобива едно особено спектрално качество и познатите предмети изглеждат странно непознати. Красиво е. Докато наблюдавах, аз почувствах призрачното присъствие зад така нареченото ИИ в моя мозък — многото интелекти, които ме наблюдаваха чрез него. Затворих очи и без да ме е грижа дали ИИ-то подслушва мислите ми или не, аз ги визуализирах. И тогава с умствения си взор аз видях редици от Уиа, строени един зад друг, които крояха планове за смъртта на милиони жители на т’Т.

Клабиер се завърна от седмицата, прекарана с нейния предишен любовник.

— Как беше? — попитах аз.

— Чудесно.

— Добре. Но аз вече съм уморен от това място. Уморен съм от Ну Хирш.

— Можем да отидем до Ну Хирш Фърст Сити, на стотина километра надолу по брега и там да вземем асансьор за орбитала.

— Добре — отвърнах аз. — Добре.

Беше ме обхванал смут. Струваше ми се, че моите съмнения най-после се бяха потвърдили и че Уиа наистина стояха зад бягството ми от звездата-затвор. Аз гризях долната си устна и забелязах, че Клабиер ме гледа с объркано изражение.

— Какво?

— Устната ти кърви — каза тя.

Не за първи път липсата на дотТек ме довеждаше до почти конфузна ситуация с нея. Аз само се усмихнах и всмукнах устната си, за да скрия раничката.

До Ну Хирш Фърст Сити си взехме двуколка. Бяхме забелязали няколко от тях по магистралите на континента — покрити каруци, дълги два или три метра, поставени върху огромни колела с диаметър пет метра, които образуваха две дъги над покривалото. Всяка каруца беше теглена от Хауд-машина, което само по себе си беше особено хитроумна имитация на древните транспортни средства. Тези каруци бяха подредени на централния площад на града, в който се намирахме, готови да доставят удобство на туристите. Имаше, разбира се, и други начини за придвижване, но ние не бързахме. При това ритъмът и темпото на пътуването бяха много успокояващи.

— Джазба — обади се Клабиер, — мога ли да те попитам нещо?

Не щеш ли, точно тогава аз бях в „щастливото“ си настроение, успокоен от ярката зеленикава светлина на слънцето и отпускащото тромаво тътрене на каруцата.

— Всичко, моя любов, мое сърце, наслада за моя ум — отвърнах й аз.

— Преди ти каза, че трябва да свършиш някаква работа.

Това веднага пресече доброто ми настроение.

— Така ли? — отговорих аз и усмивката ми изчезна.

— Да, така.

Настъпи тишина, в която се чуваше само звукът от напиращия насреща ни въздух.

— Джазба — каза тя, — каква е тази работа, която имаш да вършиш?

Не й казвай! , кресна ИИ-то в главата ми.

— Един вид наемна работа — отвърнах аз малко шашардисан.

— Наемна работа? — повтори тя. — Каква странна дума!

Наистина, скъпи камъко, това е ужасно стара дума. Вече никой не е наеман да върши нещо.

— Знам — казах аз. — Малко е странно.

— Ти работиш — каза тя с усмивка, като че ли всичко това беше някаква шега — за някакви, които са те наели ?

— Да. Не мога да ти кажа какво искат от мен — обясних аз, — защото моите работодатели не са го изяснили и на мен. Разбираш ли?

— Не разбирам.

— То е — нещо необичайно.

— Кои са твоите работодатели? — попита тя.

— Е — казах аз, — и това е малко необичайно.

Тя изчака известно време, преди да повтори въпроса си.

— Кои са те?

Не й казвай! , изпищя ИИ-то.

Какво да й кажа, като и аз самият не знам, отвърнах наум. А на глас отговорих:

— Не мога да ти кажа. Не още.

Това очевидно не я задоволи, но тя легна обратно в каруцата и притвори очи, а лицето й бе сбръчкано от учудване.

Когато се уверих, че е заспала, започнах да шепна на моето ИИ.

— Какъв е смисълът от тази тайнственост? — попитах аз, прекалено вбесен, за да говоря наум. — Вече знам, че зад моята мисия стоят Уиа. Знам кои сте вие-всички .