Адам Робъртс - Камъкът

— Какво е това, което искаш да разбереш за Уиа? — питаше Клабиер и ние продължавахме да се шляем по-нататък.

— Какво, любов моя? — отговарях аз. Когато бях в „щастливо“ настроение, аз исках да изиграя всички изтънчени ритуали на любовта. Но можех и само да изгрухтя, ако се чувствах подтиснат и не исках да ме въвличат в разговор.

— Защо толкова настояваш да преровиш тези политически групи и да откриеш нещо за Уиа?

— Интересуват ме.

— В какъв смисъл?

— Всеки в т’Т трябва да се интересува от тях, не мислиш ли? Те могат да ни нападнат, може да подготвят война срещу нас. Не каза ли ти самата това на Нарцисус?

Клабиер сви рамене.

— Може би.

Аз спрях и сграбчих ръцете й, за да я накарам да ме погледне.

— Ти го вярваш, нали? Ти вярваш в това, което каза на Нарцисус — че Уиа имат намерение да ни нападнат?

— Не знам — каза тя, освобождавайки се от хватката ми. — Кой го е грижа? Това беше само за да кажа нещо.

— Не ти вярвам! Защо ще казваш нещо, ако не го вярваш?

— Не ставай глупав.

Тя приклекна, за да разгледа по-добре пясъка, вдигна пълна шепа и започна да драска в нея с пръст. Аз направих същото, гледах миниатюрните пясъчни точици, изтритите отломки от скали и раковини. Толкова много миниатюрен материал! Хиляди мили натрупана на купчини миниатюрност.

— Държиш се глупаво.

— Аз го вземам насериозно — отвърнах намусено аз.

— Това е колкото да се каже нещо — повтори Клабиер и се изправи. — Това е то. Просто нещо да се каже — това е същността на политиката. Казване на разни неща. Удоволствието е в казването, не в това , което се казва.

Но аз продължавах да вярвам, че в дъното на цялото говорене имаше нещо важно, някакво ядро от истина. Ние продължихме да се скитаме, докато надигащият се прилив достигна най-високата си точка и ни прогони още по-навътре в сушата. Тогава правихме любов. Спахме. След като се събудихме, тръгнахме да търсим храна. Естествено околността беше свободно снабдена с автомати за храна. Отново се любихме.

— Ти си гладен за това — каза Клабиер, останала малко без дъх от настойчивите ми ласки. Мисля, че й бях ядосан и този яд подклаждаше желанието ми. Човешкото сексуално желание е странно нещо, скъпи камъко.

Докато се разхождахме в малка долина в скалистите планини, ние открихме една общност от ездачи на вълни. Това бяха хора, чието главно занимание беше да се спускат с плоски, неогъваеми приспособления, подобни на балони и по-къси от метър, които придържаха с ръце към гърдите си. С помощта на тези ballés, както ги наричаха, те можеха да прелетят много метри във въздуха, когато имаше бриз, който да ги издигне над земята. Яздещите балони предпочитаха сутрините. Тогава те тичаха надолу по дългата ивица открит плаж по посока на прииждащия прилив и се хвърляха право в зъбите на сутрешния вятър. После се издигаха във въздуха, бризът ги подхващаше и те се плъзгаха нататък. Мисля че останахме с яздещите балони няколко дни и една сутрин двамата влязохме навътре в морето, за да ги наблюдаваме. Десетки от тях се хвърляха изведнъж срещу вълните и се понасяха над тях. Проява на най-голямо умение (което печелеше и най-голямо уважение сред групата) беше, когато успяваха да се отблъснат нагоре от къдравата водна стена, да избягнат сблъсъка преди вълната да се стовари отгоре им и да отлетят, без да се намокрят. Това беше сложно за усвояване умение и много от тях бяха поглъщани от вълните или падаха във водата. Но тези, които умееха да го правят, се носеха с такива грациозни движения, че ме караха да им завиждам.

Когато приливът достигаше възможно най-крайната си точка, яздещите балони обикновено спираха за обяд. Те разговаряха, любеха се и дремваха набързо на няколко метра от мястото, където вълните се разбиваха върху пясъка. Привечер, когато морето започваше бавно да се оттегля и слънцето се спускаше надолу, те възобновяваха своето яздене.

Усетих, че Клабиер започва да става някак неспокойна по време на нашите скитания. Аз също имах причини да желая нещата да се развиват по-бързо. Моето ИИ беше станало изключително досадно и непрекъснато коментираше безсмислието на това, което правех, как съм щял да бъда предаден на „полицията“ и колко важна била моята мисия (въпреки че то не можеше да ми каже защо).

Ние се придвижихме навътре в сушата и прекарахме известно време в различни градове. В единия от тях Клабиер срещна свой стар любовник и изчезна с него за една седмица в планините. През това време аз бях погълнат от друга политическа група и тя почти не ми липсваше.