Адам Робъртс - Камъкът

— Ще видиш — казаха те. — Почакай и ще видиш.

Аз не им повярвах, не твърде много, но тези три дни бяха достатъчни, за да ме отърсят от моята убеденост. Можеше ли това да е планът на Уиа? Масово самоубийство? Трябваше да има нещо, някаква странна религиозно-логическа връзка с тяхното вярване в чудноватия им Посечен Бог, която да обединява масовото убийство с масовото самоубийство.

Вярно ли е това, попитах аз ИИ-то. Наистина ли Уиа планират такова самоубийство?

Защо питаш мен , отговори то. Предполагаш, че знам нещо за Уиа ли?

То винаги си играеше игрички с мен.

Скъпи камъко,

ИИ-то често ме заплашваше със затвора, ако не напусна незабавно Ну Хирш и не отпътувам за Ну Фалоу, за да свърша работата. Аз пък увещавах сам себе си, че след като са инвестирали толкова много време и енергия, за да ме освободят и да ме отведат до инфочипа в черупката на насекомото, беше малко вероятно те — които и да бяха моите работодатели — с лека ръка да позволят да бъда върнат обратно в затвора.

— Ще отида — казах аз, — когато узная кои са моите работодатели.

Не мога да ти кажа това.

— Тогава ще го открия сам.

Ще го откриеш, след като свършиш работата.

Бяхме си разменяли това много пъти.

Не си позволявах да мисля, доколкото бях в състояние да го правя, че може би аз не исках да извърша убийството, на което се бях съгласил. Това беше мисъл, която ме споходи няколко пъти и се мъчех да не я изрека наум — ако ИИ-то я подслушаше, то вероятно щеше да изгуби доверие в мен и аз незабавно щях да бъда предаден на „полицията“. Естествено аз не исках да се върна в затвора, скъпи камъко. Освен това бях убивал и преди, така че самото убийство не ме притесняваше. И досега не съм сигурен кое точно ме притесняваше. Може би беше мащабът на престъплението. Но аз ще бъда честен с теб, единствен мой изповеднико и ще си призная, че не беше и това. Не, мисля че беше просто опакият ми характер. Бяха ми казали да направя нещо и следователно аз не исках да го направя. Бях продал душата си и само ако можех да открия начин да проваля сделката…

Усещам някакво мърморене , каза ИИ-то. Не мога да подслушам всяка твоя мисъл, но понякога просто надушвам нещата. Това приглушено бръмчене, както когато мислиш с извънречевите зони на мозъка си. Знам, че си намислил нещо.

— Абсолютно нищо — казах аз. — Въобще нищо.

Понякога през нощта, когато Клабиер заспиваше, аз изваждах мъничката черупка и я въртях между пръстите си. Бях любопитен каква информация съдържаше и защо моето ИИ толкова много настояваше да я взема. Също така бях любопитен да узная какво щеше да се случи по-нататък. Помислих си да подложа чипа на анализ, да прочета съдържанието му с някакъв процесор или нещо такова, но се въздържах. Не , заповяда ми ИИ-то. Недей да правиш това! И след като го обмислих, аз прецених, че на практика това щеше да бъде равностойно на информиране на полицията за собствените ми намерения. Изчакай да му дойде времето , каза моето ИИ.

Скъпи камъко,

Клабиер и аз пътувахме по крайбрежието на Континент Прайм, един от дванадесетте континента на Ну Хирш А. Ние се придвижвахме бавно, често вървяхме пеша и всяка вечер спирахме в някое от многобройните крайбрежни общежития. Времето беше хубаво. В обикновена система с една планета то щеше да е прекалено горещо (понеже слънцето беше голямо, а планетата — твърде близо), но непрекъснатата атмосферна турбуленция, причинена от гравитацията на Ну Хирш Е, светът-близнак, който се виждаше в небето по всяко време, пораждаше един непрестанен охлаждащ вятър и забулваше слънцето с филтри от бели облаци. Понякога, докато вървяхме ръка за ръка по плажа, небето се проясняваше. Континент Прайм беше обрамчен от непрекъснат плаж, дълъг четири хиляди километра, резултат от свирепото действие на вълните и на прилива. Ние прекарахме цяла седмица като се разхождахме по него — от дясната ни страна скърцащите със зъби вълни гризяха брега, а отляво плавно се въздигаше сушата. Понякога, докато вървяхме по безкрайния, широк и покрит с бял пясък бряг, небето се изчистваше от облаците и температурата изведнъж се покачваше. Над нас се ширваше свод от чисто бледозелено небе с огромното ярко слънце. Ну Хирш Е отново се появяваше огромен ниско над хоризонта. Тогава жегата се стоварваше отгоре ни, като че ли само е чакала възможност да връхлети. Много скоро усещахме дискомфорт и търсехме подслон в сянката на някоя дюна — дори Клабиер, чиято дотТек й помагаше да регулира телесната си температура. Но подобни моменти продължаваха само минути. Обикновено пак започваше да духа бриз, облаците бързо се скупчваха над края на морето и се наместваха пред слънцето. Тогава отново се захлаждаше.