Адам Робъртс - Камъкът

— Защо толкова много си говориш сам, Джазба? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, без да се замислям.

— Джазба — каза тя. После отново — Джазба. Това не истинското ти име, нали?

Мислех да кажа: Естествено, че е истинското ми име , но след това промених решението си.

— Какво значи истинско ? — възразих аз. — Нито едно име не е напълно истинско .

— Джазба — каза тя отново, сякаш опитваше вкуса на думата в устата си. — Джазба. Ти беше в някакво трескаво състояние снощи.

— Ами рядко се забавлявам нощем — отвърнах аз. — Поне така мисля. На това се дължеше състоянието ми.

— Но аз не мисля така. Ти криеш нещо, нали? Този човек, с когото говориш, когато изглежда че говориш със себе си — този човек ти е казал нещо, нали?

— Клабиер — казах аз, а вътрешностите ми издаваха неприятен, шипящ звук. — Престани. Плашиш ме.

Което си беше истината, скъпи камъко, аз бях уплашен.

Тя все още не ме поглеждаше.

— Няма смисъл. Смятах, че с теб ще намеря нещо различно, но не е така. Ти си като всеки друг. Нали?

Това ме жегна. Аз помълчах известно време и после казах:

— Аз наистина те обичам, Клабиер. Мислех, че ти… имаш чувства към мен.

Най-после тя се обърна да ме погледне.

— Ох, не исках да кажа това. Ако ти беше обикновен човек, аз със сигурност щях да имам чувства. Не съм се преструвала, разбира се, че не съм. Не искам дори да си помисляш това.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, докато една ужасна мисъл започна да се прояснява в главата ми. — За какво говориш?

— Аз съм с „полицията“ — каза Клабиер. — Сигурно вече си го разбрал. Миналата седмица не бях със свой стар любовник. Обадихме се на няколко временни „полицаи“ и имахме среща заради теб. Всъщност аз бях с тях.

— „Полицията“ — казах аз. Погледнах надолу и главата ми така се замая, че за да не падна, трябваше да се хвана здраво за балюстрадата. За един кратък миг си представих затвора и връщането към предишния живот. След дни на мълчание моето ИИ накрая прояви признаци на живот и замърмори.

Видя ли , каза то. Ето ти на, нали ти говорех да не я водиш тук.

— Решихме, че ще е най-добре — говореше тя, — да те оставим да дойдеш тук. Ти толкова силно желаеше това. Мислехме да те оставим да отидеш където искаш и да те следваме, за да те държим под око. Искахме да открием какво планираш. Но то не стана, нали? Онова, което ти очакваше, не стана.

— „Полицията“ — казах аз отново.

Тя дойде половин стъпка по-близо.

— Ти си изключителен човек, направо изключителен. Обадих се на „полицията“, защото ти просто ме омагьоса. Хората като теб са толкова малко. Като изключим историческите текстове, разбира се.

— Клабиер — казах аз. Толкова много неща имах да й кажа, но от устата ми излязоха само тези срички.

— Надявахме се, че като стоим близо до теб, ще можем да се доберем до онова, в което си замесен. Ти си замесен в нещо, нали?

— Клабиер — казах аз отново. Това беше всичко, което ми идваше наум.

— Ти едва ли си могъл да избягаш без помощ от звездата-затвор.

Думата звезда-затвор сякаш ме прободе, макар че Клабиер не целеше това.

— Моля те — каза тя. — Кажи ми. Можеш да ми кажеш, нали? Между нас има нещо специално, нещо любящо, нали? Това трябва да означава нещо за теб. Затова кажи ми: с кого действаш? Какво планирате да правите? Ти говореше за работа, която трябва да свършиш за някого и, че когато това свърши, ти ще си свободен . Каква е тази работа? За кого е? За Уиа ли?

Аз затворих очи и отворих уста, готов да кажа нещо, без да знам какво. Но вместо това, започнах да плача. Това беше такъв ужасен удар. Клабиер беше „полицията“ и аз щях да прекарам остатъка от живота си в затвор. Не можех да го понеса.

Убий я , каза моето ИИ, горещо и близко в ухото ми. Убий я, убий я .

— Джазба — каза тя и гласът й беше пълен с безкрайна нежност. — Нима плачеш? Нима плачеш?

Тя се приближи и обви ръцете си около мен. Аз вдъхнах нейния аромат, усетих деликатното и чувствено притискане на нейната плът към моята. Протегнах ръце, поставих ги около гърба й и сключих пръсти. Сега вече плачех така силно и хлипах толкова много, че гърдите ми подскачаха като при хълцане.

— Хайде, хайде — каза Клабиер в ухото ми. — Не плачи. Любими, любими, не плачи.

Аз помръднах леко ръцете си. Тя усети, че мускулите ми се напрягат или — понеже познаваше моята история — просто очакваше нещо такова и веднага се наклони надясно и започна да се извива в опит да се освободи. Аз теглех с всичката мощ в ръцете си, но тя се дърпаше на другата страна, а аз не бях достатъчно силен. Стъпалото ми обхвана нейния прасец като с кука и с бързо, рязко движение на крака си аз успях да я извадя от равновесие. Тя увисна назад, а аз веднага пристъпих напред, съборих я и се завъртях на пета. Ние се завъртяхме заедно и гърбът й се удари в балюстрадата, точно под лопатките. Аз продължавах да бутам грубо тялото й нагоре и над перилата на балкона. Тя сумтеше, пляскаше ме и ме биеше със свободните си ръце по лицето и главата. Но аз не бях на себе си. С едно последно усилие я избутах нагоре и я блъснах — Клабиер се претъркули от другата страна. Чу се един звук шшш като шумоленето на плат и тя изчезна.