Изабел Абеди - Луциан

Физиономията му беше толкова бледа, празна и гладка, както вътрешната страна на неговите длани, които той бавно ми протегна през масата. Това бяха длани без линии, длани без следи, длани без собствена история.

Бяха като дланите на Луциан.

Над покрива на училищната сграда прелетя хеликоптер. Силното му тътнещо бучене премина през главата ми и завъртя мислите ми като горещ прах по улицата през лятото. Буботенето поутихна, прахът се разстла бавно и безшумно и когато всичко утихна, аз можах да проговоря.

— Кой сте вие? — прошепнах. — Какво сте?

Съвсем бавно лицето на Тайгър започна отново да се оживява. Бузите му добиха цвят, вените по челото му запулсираха и студеният блясък в очите му се появи отново.

Той отдръпна ръцете си от масата, запали цигарата, която също беше угаснала, всмукна няколко пъти и отново се облегна на стола си.

— Да направим малък експеримент — каза той. Взе телефона и набра. От слушалката прозвуча гласът на жена. Тайгър й нареди да дойде в кабинета му. Сложи обратно слушалката, взе си чашата, облегна се в креслото си и започна да си разбърква чая.

Когато вратата се отвори, лицето на Тайгър замръзна. Той беше обърнал поглед към мен, но личеше, че по-скоро гледа през мен. Имаше същия израз, какъвто се беше появил и на лицето на Луциан на влизане в бара през онзи следобед, когато там седяхме с Врабеца и Яне — като на дете, което държи ръце пред очите си, твърдо убедено, че така ще се скрие от другите.

Една пълничка жена се вмъкна в стаята.

— Да, моля?

Тя погледна към креслото, в което седеше Тайгър. После сбърчи чело и погледна към мен. Изражението й ставаше все по-объркано. Оглеждаше ме и виждах как се опитва да свърже моята личност с гласа от телефона, което не й се удаде. Тя поклати глава.

— Мистър Тайгър беше ли тук? Той ме повика.

Думите ми заседнаха в гърлото.

Секретарката се усмихна.

— Ще дойда по-късно — каза тя и се изнесе от стаята.

Тайгър изчака вратата да се затвори.

— Приятно, нали? А и толкова практично.

— Кой сте вие? — попитах отново.

Този път той ми отговори:

— Сега — каза и усмивката му стана тъжна — съм нещо като провалил се спътник. Придружител, който не е успял.

— Какво не е успял?

Внезапно пред мен се появи следната картина: Тайгър на погребението на хамбургската артистка, който стои под дървото и аплодира.

— Да спаси своя човек — довърши той изречението. — Не успях да спася моя човек. И така, на Амброуз Ловел беше съдено да получи вечен покой, а на мен — вечен живот. И да отговоря на предишния ти въпрос: аз съм нещо като Дориан Грей от романа на Оскар Уайлд. — За момент тираничната му усмивка се появи отново, когато допълни: — Може би не така добре изглеждащ.

Не го изпусках от очи.

— Разкажете ми вашата история — казах и в гласа ми прозвуча нещо чуждо, което аз самата не разбирах. Представих си наточен нож с тънко острие. Преди малко беше в ръката на Тайгър, а сега го държах аз.

— Разкажете ми историята си — казах аз. — От началото до края.

Тайгър ме прониза с поглед чак до мозъка, но аз не отместих очи.

— В началото — започна той — човек се ражда. Но не сам. С всеки човек на този свят се появява второ същество, което го съпътства. От раждането… до смъртта. — Тайгър изпусна ново кълбо дим и проследи безмълвния му танц във въздуха, докато се стопи. Остана само горчивият мирис в стаята.

— Искате да кажете нещо като… ангел?

Въпросът излезе от устата ми, но прозвуча така, като че не аз го бях задала.

Тайгър направи гримаса, сякаш го бях обидила.

— За съжаление ще трябва да те разочаровам, душичко — отговори той. — Съществата, за които говоря, не размахват мощни криле в безкрайните простори. Ако трябва да съм искрен, те изобщо не летят. Не носят нито бели божествени одежди, нито заслепяват земните със сияещ лик. Те дори не се реят наоколо, за да вдигат с невидими ръце паднали от дърветата сополанковци, нито пък изпращат осеняващи послания на езотерични чудаци, с които да подхранват ежедневните си фантасмагории. Ако се интересуваш от такива същества, по-добре ще е да се запишеш на някой семинар по ангелология.

Подарих му удоволствието от една кратка пауза. После отново минах в нападение.

— Напълно разбрах какво тези същества не правят — казах бавно. — Остава да попитам: какво правят?

— Просто сме тук — отговори Тайгър. Изглежда моята реакция му допадна. Съвсем непринудено той промени личното местоимение. — Ние сме в близост до човека, с когото сме дошли на този свят. Където отива той, ние го следваме. Това е. Нищо повече. Поне доколкото си спомням.