Изабел Абеди - Луциан

Объркана, започнах панически да издърпвам едно след друго чекмеджетата от бюрото на татко. Трябваше ми информация. Трябваше да знам какво, по дяволите, означава всичко това. Бях като в амок. Това беше някакъв заговор. Татко знаеше. Той предварително беше нагласил всичко. Или Мишел, или Яне. Някой искаше да ме довърши, някой искаше да полудея. Най-невероятни мисли минаваха през главата ми, докато все по-трескаво ровех из чекмеджетата. Навсякъде летяха сметки, моливи, острилки, кламери, пощенски картички, визитки и снимки. Когато видях снимката на Яне да пада на пода, стъпих отгоре и още по-яростно продължих да издърпвам чекмедже след чекмедже, докато един сърдит крясък ме спря.

На вратата стоеше Мишел.

— Полудя ли? Какво по дяволите те прихвана? Какво правиш тук?

Погледнах първо нея, после хаоса около мен. Дотук с намерението ми да взема живота си в ръце. Мишел се приближи, хвана ме за китката и ме откъсна от бюрото.

— Изчезвай! — нареди тя.

Гласът й беше леденостуден.

Озъбих се.

— Не! — креснах й в лицето. — Ще остана тук, колкото си искам. А тебе изобщо не те засяга какво правя в стаята на баща си. Разбра ли? Защото той е мой баща. Ако изобщо това засяга някого, засяга него, а не теб. Не теб!

Мишел се гипсира. Усещах по ръката, която все още държеше китката ми. „Ако сега й извия пръстите, ще се счупят“, помислих си.

— Какво става тук?

Сега баща ми се беше изправил на вратата и държеше Вал за ръка. Тя гледаше като омагьосана хаоса по пода. Мишел се затича и я взе от ръцете на баща ми.

— Искам да знам кой е този — обърнах се към баща си.

Поднесох му гравюрата.

— Кой е този тъмнокос мъж? Какво знаеш за него?

Баща ми погледна гравюрата, после мен. Изглеждаше напълно объркан.

— Защо? — попита той. — Защо те интересува тази стара рисунка?

— Защото искам да разбера какво, по дяволите, става тук — изкрещях аз. — Искам…

— Достатъчно! — Мишел беше застанала между нас. — Това е вече прекалено, Алек — каза тя, — не искам да се крещи в тази къща. Искам това да… — Мишел ме посочи, сякаш бях някаква зараза или проклятие — … това да свърши най-после. Защо ние? Защо ние трябва да се грижим за това? Какво ни засяга? Кажи ми. Кажи ми защо проклетата й майка…

Тя не продължи, защото сега баща ми се развика, толкова силно и високо, че си помислих, че стъклата на прозорците ще се счупят на хиляди парчета.

Мишел притисна главата на Вал към гърдите си и издаде някакъв успокояващ звук. Заговори на Вал, сякаш беше бебе.

— Всичко е наред, малката ми. Така съжалявам. Всичко е наред. Мамчето е при теб. Ела, ще излезем. Ще видим докъде чичковците са напълнили басейна. Как мислиш, да отидем ли да поплуваме?

Беше вече при вратата. Там отново се обърна към мен.

— Мисли за това, което ти казах в колата — изсъска тя. — Говоря сериозно.

Баща ми затвори вратата. Той пристъпи към мен, разтворил ръце.

— Вълченце, какво става с теб, ти…

— Ребека, казвам се Ребека! — изфучах аз. — И искам да знам кой е този мъж до твоя дядо.

Баща ми вдигна рамене. Това, че не знаеше, изглеждаше правдоподобно, той изглежда наистина не разбираше какво ме беше прихванало.

— Не знам — отвърна той безпомощно. — Намерих тази картина, след като ти ми беше изпратила онзи мейл за дядо Уил. Хареса ми и затова я поставих тук. Не познавам мъжа. Знам само, че жената на картината е била годеница на прадядо ти. Името й беше табу в семейството ни. Трябва да се е погрижила навремето за някакъв грандиозен скандал. Доколкото знам, е била танцьорка и е напуснала прадядо ти пред олтара. Заради…

Баща ми се загледа в гравюрата. Изглежда и на него започна да му се изяснява връзката.

— … Мисля, че заради него.

Замислих се за биографията на прадядо си. Запознал се с млада англичанка, която го напуснала в нощта преди сватбата. За пръв път трябваше да преживея какво означава да искаш да умреш от любов.

— И още какво? — попитах татко. — Не знаеш ли нещо повече. Баща ми поклати глава.

— Бях много малък — каза той. — Знам само това, което току-що ти разказах. Но защо те интересува толкова? Защо точно сега си се захванала с това?

Прехапах устни. За малко щях да се изпокарам с Тайгър, с абсурдната увереност, че във внезапното появяване на учителя ми по английски са имали пръст Яне или баща ми. Но това тук не беше никакъв заговор, бях попаднала в задънена улица. За появата на Тайгър явно имаше други причини и баща ми не можеше да ми помогне с нищо повече.