Изабел Абеди - Луциан

Сложих листа с гравюрата върху масата.

— Какво правите тук? — попитах сподавено. — Какво означава този ръкопис? Защо четохте от него? Защо точно този пасаж? Какво знаете…

Поех въздух. Сега отново се разхълцах, така че последните думи успях само да ги прошепна.

— Какво знаете за мен?

Тайгър отпи от чая си, като ме погледна развеселен как скръствам ръце на гърдите си.

— Да започнем поред — каза той. — Искаш да знаеш защо съм тук. Е, да го кажем простичко: ролята на твоята скромна личност не е без значение. Що се отнася до ръкописа… — Тайгър се поусмихна, — намерих, че мястото и поводът са подходящи. Какво знам за теб… — той отново отпи от чая си, — … за това ще поговорим по-късно. Но както виждам, си направила домашното. Освен това си намерила и едно хубаво произведение на изкуството — Тайгър извъртя литографията така, че сега я виждаше на обратно. — Откъде я имаш?

Потиснах ново изхълцване и почуках с пръст върху русия мъж.

— Вие знаете кой е той — отвърнах. — Вие знаете историята, която се е разиграла между тези двама мъже.

— О, да — отвърна Тайгър. — Знам я. Русият „Сънибой“ е Уилям, а тъмнокосият — Амброуз. Двамата биха били добри приятели. И дори бяха в началото. Амброуз обичаше да пише хубави разкази, а Уилям пък обичаше да ги чете.

Тайгър замислено прокара пръст по горната си устна.

— Твоят прадядо беше изключително запленен от разказите на Амброуз и имаше значителен дял за известността му. Защото неговите първи отзиви бяха химни на възхвала, с които направи произведенията на Амброуз популярни и достъпни за широката публика. Докато накрая друг вид любов не се изпречи на пътя им.

Тайгър посочи жената.

— Амброуз се влюби в годеницата на Уилям. Годеницата на Уилям се влюби в Амброуз. — Тайгър посочи сплетените пръсти на двамата, почти незабележим детайл, който в началото изобщо не бях забелязала. — По това време беше още тайна — каза той. — Пο скоро след това те не можеха да крият повече. Бяха сигурни, че са създадени един за друг. Направиха единствено правилното. Отидоха при Уилям и му казаха истината. Емили развали годежа си с него и се омъжи за Амброуз. — Тайгър ми се усмихна. — Както хубаво го казва немският поет Хайне: „Това е една стара история, но тя си остава завинаги нова. И когато се случи някому, сърцето му бива разбито.“

— Значи е вярно — казах аз. Хълцането спря и можех отново да говоря. — Моят прадядо за отмъщение е провалил творчеството на Амброуз Довел.

— Отмъщение — сега Тайгър шумно пое въздух и си помислих, че това беше първата спонтанна реакция, която изобщо забелязвах у него. — Отмъщение за какво? Амброуз не му я отне. Уилям я беше загубил отдавна. Хората не са притежание. Амброуз и Емили бяха последвали чувствата си. Но това, което направи твоят прадядо, беше престъпление. Той провали творчеството на Амброуз по една-единствена причина — да го унищожи. Твоят прадядо беше лъжец, измамник и един изключително страхлив убиец.

Сините очи на Тайгър бяха студени като ледени кристали.

Сърцето ми силно затуптя.

— Откъде знаете всичко това? — попитах. — И преди всичко: защо това… ви вълнува толкова много? Да не сте… роднина на Амброуз Ловел?

Тайгър изпусна кълбо дим. Лицето му не изразяваше никакво вълнение, но веничките по челото му пулсираха. Имах чувството, че студенината му се пропуква. Изглежда нещо в него пламна, но това не беше омраза, а нещо друго, което го изгаряше и го глождеше дотолкова, че го подтикваше да ми каже истината, против волята си.

— Роднина — повтори Тайгър — не е точната дума. Би могло по-скоро да се каже, че бях свързан с Амброуз Ловел. Да, струва ми се, това е по-вярно. Амброуз Ловел и аз бяхме много тясно свързани.

— Какво имате предвид? Какво означава това? Приятел ли бяхте на Ловел? — питах аз и в същото време осъзнах колко глупаво беше това. Трудно можеше да се прецени на каква възраст е Тайгър, посребрените му коси заблуждаваха. В средата на четиридесетте? Или в края на шейсетте? Всякаква възраст между тези години беше възможна според мен. Но Амброуз се беше самоубил през 1928 на четирийсет и седем, ако си спомнях правилно.

— Бяхме повече от приятели — отвърна Тайгър. — Амброуз Ловел беше моят човек.

Не разбрах какво имаше предвид.

Но после срещнах погледа му и видях, че ироничният блясък в очите му беше угаснал. Тайгър показваше ново лице, от което бяха изчезнали иронията, арогантността и надменността. Бяха избледнели като цветовете на снимка.