Изабел Абеди - Луциан

Погледнах го твърдо в очите.

— Щом наистина е толкова… просто, както твърдите — казах, — защо тогава не го прави всеки? С целия си респект към вас, но има много по-лоши, много по-страшни случаи на смърт от тази на Лове… от тази на вашия човек. Как беше, когато Емили кървеше в ръцете му? Как беше и със сина на Ловел, който трябваше да умре още съвсем малък? Защо техните спътници не се усъмниха. Защо не решиха да спасят своите хора?

Тайгър се усмихна състрадателно.

— На този въпрос има прост отговор: не го прави всеки. Или по-точно, не го прави почти никой от нас. Дори по простата причина, че ние, спътниците, дори не знаем, че въобще можем да изпитаме такива човешки чувства. В живота на Ловел имаше безброй случаи, които биха могли да събудят у мен желанието да го предпазя от съдбата му. Присъствах, когато баща му го беше го беше бил така, че беше изпаднал в безсъзнание. Бях и когато Ловел беше намерил своя брат, който, в страх от баща им, се беше хвърлил от прозореца. Бях с него и когато напусна дома си и се опитваше да преживява практически с нищо. Бях при него и когато пишеше, когато изграждаше своите истории като къщи, които понякога се срутваха, защото основите им не бяха достатъчно здрави, но той отново ги издигаше. Четях всяка негова дума, дори и тези, които задраскваше, за да създава други.

Тайгър се върна обратно при бюрото. Той подпря ръце върху облегалката на стола и ме погледна в очите.

— С две думи, споделях неговите радости и скърби. Но аз нямах чувствата, които изпитват хората. Аз не мислех, както мислят те. И никога не се усъмних и най-малко в призванието си. Бях около него невидим и безмълвен — и така трябваше. Но когато поиска да се самоубие, изведнъж се случи — чувствах като човек. И поисках да съм човек, за да мога да го спася.

Лицето на Тайгър се проясни.

— Не мога да говоря за други спътници. Говоря само за това, което ми даде тласък в тези няколко секунди. Въпреки че знаех цената, която трябва да се плати.

Усещането ми за триумф се стопи.

— Каква цена? — попитах беззвучно. — С какво трябваше да заплатите?

— С паметта си — отговори ми той. — Когато дойдох на себе си, бях един човек без минало, без дрехи, без линии на дланите. И усещах болка в гърдите си, която не можех да си обясня. Тя ме напускаше единствено когато бях в близост до един човек — Амброуз Ловел. Беше като невидима връзка.

Тайгър разтри дългите си добре поддържани пръсти. Забелязах, че полумесеците на ноктите му бяха добили синкав блясък, като че ли беше премръзнал.

— Ловел се появяваше в живота ми — продължи той — отново и отново. В началото си мислехме, че е съвпадение, но по някое време тази илюзия се разби. Където беше той, там бях и аз. Където бях аз, там беше и той. Заедно ни беше добре. Разделени се чувствахме зле. При нас… — Тайгър ми хвърли един страничен поглед — нямаше страст, и това донякъде правеше нещата по-лесни. И въпреки това ние не можехме един без друг. Не разбирахме това привличане. То се обясняваше само подсъзнателно.

Още преди да продължи, аз вече знаех какво има предвид.

Той каза:

— Във всички възможни и невъзможни ситуации Амброуз се явяваше в сънищата ми. Но това винаги бяха само фрагменти, откъслеци. Загадки от миналото и бъдещето. — Тайгър взе гравюрата, повъртя я в ръцете си, после я остави отново. — По едно време сънувах смъртта на Амброуз. Видях го да виси на корниза.

Нещо ме бодна в гърдите, сърцето ми се разтуптяваше все по-бързо. Едновременно мозъкът ми възпроизвеждаше картини. Всеки удар извикваше нова картина.

Туп — моят кошмар за смъртта ми. Туп — Луциан под прозореца ми. Туп — Луциан в магазина за осветителни тела, туп — Луциан на битака, туп — Луциан пред маяка на фалкенщайнския бряг. Туп — Луциан на маскения бал. Туп — Луциан в жилището, в Хамбург. Туп — целувката му, туп-туп-туп…

Стиснах здраво ръце и впих пръсти един в друг.

— Оттогава се заредиха удар след удар — продължи Тайгър. — Умря синът на Ловел. Малко след това и жена му. Бях сънувал тези събития, но не можехме да ги предотвратим. Те се превръщаха в реалност, някои с малки промени, но се случваха. Амброуз, който междувременно беше започнал много да пие и да се бори с първите помисли за самоубийство, ме заклеваше да остана твърд, докато открихме кой бях аз. До този момент все още не бях го разбрал. Не го разбрах и когато след седмици прочетох във вестника, че издателят му се отказал от него. Междувременно Амброуз се беше барикадирал в стаята си. Той ме пусна един-единствен път при себе си. Беше пиян, почти до несвяст. Нарече ме своята смърт, своя последен посетител, но и ми обясни, че нямал нужда от мен и че без мен щял да се оправи. След това грубо ме изхвърли.