Изабел Абеди - Луциан

— Могъщи драконе Валентина — прозвуча умолително тънкият й глас. — Ще ми отстъпиш ли милия рицар Ребекус, за да мога да го взема с мен в двореца си? Ще проявиш ли към мен безкрайната доброта на твоето сърце?

Мишел се смееше, а Вал, която изглежда за днес беше се оттеглила от бойната арена, каза покровителствено:

— Е, добре. Вземи тогава своя глупак и го води. Но тя не е никакъв рицар. Тя е разрушител на игри.

И малката ми сестра ми се изплези.

— Благодаря, Фей — каза Мишел. — Аз поемам командата по подреждането. — Значи Вал ще те види в понеделник? — Тя щипна Вал по нослето. — Кажи „чао“, мишленце.

— Чао, глупи — каза Вал.

Тя се откъсна от прегръдката на Мишел и изтича от стаята.

Когато и Фей тръгна към вратата, ме обзе паника. Но тя спря и се обърна към Мишел.

— Майка ми попита дали мога да поканя днес Ребека на вечеря. — Тя се засмя. — Искаше да направи „Беден рицар“, това е единствената немска гозба, която знае. Обещах й да не я разочаровам. — И погледна през мащехата ми към мен. — Ти как мислиш? Ще понесеш ли да я опиташ? Майка ми наистина страшно ще се зарадва.

Трябваше да се сдържа да не хукна веднага след нея. Положих огромно усилие, за да повдигна равнодушно рамене, и погледнах въпросително към Мишел. Тя също повдигна рамене.

— Да, разбира се — каза тя и се зае с подреждането. — Обади се, когато поискаш да те вземем — извика ми тя.

Фей ми се усмихна.

— Хайде — каза. — Ще те заведа у нас.

Когато бях на възрастта на Вал, опитах веднъж да потопя едно топче за тенис на маса във водата. Първоначално учудена, после все по-ядосана го натисках, само за да установя, че малкото топче отново и отново с голяма бързина се връща на повърхността. Тогава Врабеца ми обясни, че това се дължи на обработката и теглото на материала, но аз така и не разбрах какво точно имаше предвид.

Когато се качих в Бентлито на Фей и потеглихме по крайбрежната магистрала за Венис, тази картина изведнъж изплува в съзнанието ми. Аз бях тенджерата с вода, а изскачащите на повърхността топчета бяха въпросите ми към Фей.

„Откъде познаваш Тайгър? Какво знаеш за мен? Каква е твоята история? Ти също ли си съпътстваща, която се е провалила? Кой е бил твоят човек? На колко си години?“

Единственият въпрос, който остана да тежи като воденичен камък, беше този за Луциан. Сякаш чувствах, че на този въпрос няма да получа отговор. И исках да се предпазя от това.

Фей не живееше във Венис бийч, а при каналите, за които ми разказа във вторник. Когато тръгнах след нея по малкото боядисано в бяло мостче, чиито талпи скърцаха под краката ни, осъзнах колко много тази местност й подхождаше. В нея имаше нещо откъснато от света, нещо идилично, също като самата Фей. Малките къщички бяха обраснали с бръшлян, навсякъде цъфтяха цветя. Градините се гушеха плътно до водата и на брега се поклащаха няколко лодки. Повърхността на водата беше набраздена като голямо сбърчено чело. Въздухът беше омайващ и малко тежък, въпреки че беше хладно.

В светлосивата къщичка с остър покрив, в която влязохме, изглежда не живееше никой друг, освен Фей. Помещението с високи тавани и дървени греди обединяваше кухня, хол и спалня в едно. Обиколих с бегъл поглед старите мебели, малката камина, разхвърляното легло и пръснатите дрехи. Вниманието ми привлякоха картините. Стените бяха изпълнени с тях. Бълващи огън дракони, многоглави змии, огромни костенурки, яхнати от джуджета, еднорози, русалки, гоблини, гномове, хилещи се коболди. И феи. Много феи. Всички с лицето на Фей.

— Фин можеше да рисува още преди да започне да говори и да ходи — каза Фей.

Тя си наля чаша вода от чешмата, изпи я на малки глътки като жадна птичка и облиза устни с език.

Веднага ми стана ясно за кого говореше.

— Фин е бил твоят човек — пророних тихо.

Фей кимна. Свали си сандалите и седна върху една възглавница на земята. Беше единствената, върху която нямаше захвърлени дрехи. Не ми предложи място за сядане и след като постоях няколко секунди нерешително, махнах дрехите от друга възглавница и седнах до нея.

— Още тригодишен Фин нарисува първите си приказни животни — каза Фей. — Първо започна да рисува дракони, после еднооки великани, по-късно русалки, феи и елфи. Нямам представа, откъде идваха тези фантастични видения. В къщата нямаше книги. Всички тези същества се раждаха в главата на Фин. Родихме се в Когшал, малко английско градче в близост на Ипсуич, и живеехме в дървена колиба в края на града. Там щяхме може би и да умрем. Искаш ли? — тя ми поднесе чаша вода.