Изабел Абеди - Луциан

Тайгър се отдалечи от стола. Сега изглеждаше много стар, сякаш някой беше свалил маска от лицето му.

— Успях да намеря помощ, — каза той. — Разбрах кой съм и че съм единственият, който би могъл да спаси Ловел. Втурнах се обратно към стаята му. Но стигнах твърде късно.

Тайгър отново извади златния си часовник от джоба на жилетката. Този път го отвори и лявото му око запримига много силно.

— На 17 октомври 1928 година в 23:45 разбих вратата на Ловеловата стая. Бях закъснял само с минута. Ловел беше мъртъв. Часовникът му лежеше на пода. Беше спрял.

Тайгър ми подаде часовника. Стрелките му сочеха 23:44.

— На бюрото му лежеше недовършеният роман. Не се беше стигнало до истински край нито за Амброуз, нито за мен.

Седях на стола си, без да помръдна. Имах усещането, че никога вече няма да мога да го направя.

Тайгър затвори часовника и отново седна на бюрото си.

— Е, да приключваме вече с този кратък частен урок — каза той. Лицето му отново беше опънато, изглеждаше както винаги и емоциите бяха изчезнали в гласа му. — Връзката беше прекъсната. Знаех кой съм, знаех също, че се бях провалил. Моят човек беше мъртъв, а аз живеех. Разбрах, че отсега нататък никога няма да остарея и никога няма да умра. Аз…

— Стоп! — изкрещях. — Стоп. Как разбрахте това?

— От една страна, защото опитах да се самоубия — отвърна ми сухо той. — От друга, намери се някой, който ми го изясни. За щастие или нещастие, не бях единственият спътник на този свят, който се беше провалил. Когато някой нов член постъпи в клуба — Тайгър се засмя горчиво, — старите правят всичко възможно да му помогнат да преодолее най-страшната болка. — Той махна с ръка, сякаш искаше да отпъди муха. — Не можех да се примиря със загубата, но се научих да живея с нея. И забогатях. Някои сънища носят и нещо хубаво. Борсата е чудесно откритие, когато разполагаш с определена предварителна информация, не е ли така? Фирмата ми Етериал фопде наистина е много успешна.

Втренчих се в Тайгър, но той отбягна погледа ми.

— Не — изграчих.

— Да — Тайгър кимна. — Безкористният хазаин на Луциан в Хамбург бях аз.

— Къде? — изкрещях аз. — Къде? — фучах. — Къде е Луциан? Къде е той? Къде е той сега?

Тайгър ме гледаше в очите. Лицето и поведението му бяха спокойни, но зад това спокойствие нещо се беше срутило, нещо, което изглежда го беше крепяло досега. Тайгър, тази самодоволна лисица, за секунди се беше превърнал в пребито куче. В очите му се четеше ясно и несъмнено някаква гузна съвест. Чувстваше се виновен.

— Не знам къде е Луциан — каза тихо. — Не съм го виждал от заминаването ти за Лос Анджелис.

Стана и се запъти към вратата. Когато мина покрай мен, спря. За частица от секундата той сложи ръка върху рамото ми. Беше жест на безпомощност.

Освободих се от ръката му. Докосването изгаряше кожата ми и усещах как в мен се надига дива ярост. Чувствах се като диво животно, което е било затворено твърде дълго и вратата на клетката внезапно се е отворила. Накъде? Накъде трябваше да вървя сега? Какво трябваше да правя?

— Обърни се към Фей — каза Тайгър, сякаш бях задала въпросите си на глас. — Обърни се към бавачката на сестра си.

След минута той беше вече изчезнал.

Беше просто невъзможно да уловиш Фей сама дори за една-единствена минута. Вал я беше обсадила както млад дракон своята принцеса. Когато се върнах от училище, те бяха превърнали хола в арена за приключения. Не можах да позная строгото, сякаш стерилно помещение. Възглавници се мъдреха във вид на клатещи се кули, диваните бяха покрити с шарени кърпи. Пред рояла „Стейнуей“ явно се беше изсипала градушка от пуканки. Подът беше засипан с лепкащи трохи. Сигурно Вал ги беше настъпвала и разнесла.

Фей се беше свила под масата. Ръцете й бяха увити с копринен, доста скъп шал, завързан за един от краката на масата, докато Вал беснееше наоколо, изпълнявайки някакъв боен танц. Тя държеше една тенджера и удряше по нея с метална лъжица. Оглушителното дрънчене кънтеше из цялата къща, докато Вал пееше и крещеше, а Фей с престорен страх въртеше очи и клатеше глава. Червените й коси падаха по раменете й като завеса. И днес носеше една от своите момичешки роклички, твърде широка, твърде дълга и въпреки това възхитително красива.

— Ти си моят рицар — извика ми Вал. — Хайде, идвай. Ти трябва да си рицарят. Освободи я, воювай с мен! Гърррррррр!

Тя ми изфуча, продължи да удря с лъжицата по тенджерата и ми се изплъзна като хлъзгава риба, когато поисках да й хвана ръцете.