Изабел Абеди - Луциан

— Просто исках да знам — казах. — Това е всичко.

Погледнах към вратата, после отново към баща си.

— Иска ми се да разбера и още нещо. Мишел. Защо ме мрази толкова?

Татко направи крачка към мен. Потрепна, после погледът му падна върху вещите, които бях измъкнала от шкафа му. Когато откри снимката на Яне, която аз буквално бях изпотъпкала с крака, той си пое въздух. Вдигна я и прокара ръка по бузите на Яне.

— Напоследък направи доста черен живота на Мишел — промърмори той.

— Причината не е в това и ти го знаеш много добре — отговорих рязко. — Винаги е било така. Аз не бях много по-голяма от Вал, когато ти замина с Мишел за Америка. Бях само едно малко момиченце, а не такова превъртяло куко, каквото съм сега. Защо, татко? Заради Яне ли? Какво съм виновна аз? Какво съм направила на Мишел?

— Ти си моя дъщеря — татко ме гледаше в очите. — Ти си моя плът и кръв.

Това не бях го очаквала. Втренчих се в него.

— Но това не е никаква причина. Вие си имате Вал. Тя е… — повторих старомодния израз на татко. — … Тя е ваша плът и кръв.

Баща ми поклати глава.

— Не, не е — каза той. — Мишел не може да има деца. Осиновихме Вал.

Той постави снимката на Яне върху бюрото, после се обърна и напусна къщичката.

Вал лудуваше в басейна. Носеше въздушни възглавнички на ръцете и пръскаше Мишел, която седеше на ръба и клатеше крака. Като ме видя, Вал ми замаха.

— Ела в басейна — извика тя. — Влизай!

Поклатих глава. Татко беше хлътнал в къщата и не можех да остана тук дори и секунда. Просто ми дойде много.

Пред вратата, облегната на бентлито, стоеше Фей. Тя обиколи колата, отвори я и ме подкани да вляза.

— Качвай се! И кажи на баща си, че ще направим едно кръгче.

Поклатих отново отрицателно глава, но тя бутна джиесема пред носа ми.

— Ако продължаваш да се държиш така, пак ще те затворят. Хайде, обади му се.

Изпратих SMS-и татко отговори с „ОК“.

По всяка вероятност е почувствал облекчение, че някой е поел неадекватната му дъщеря.

Фей подкара из околността. Известно време радиото свиреше, а аз седях мълчалива до нея. Слънцето беше залязло, ние се носехме по Пасифик коуст хайуей, все покрай морето, в посока, обратна на Венис бийч. Планините ставаха по-високи, морето по-бурно, небето по-тъмно.

Разказах на Фей за появата на Тайгър в новото ми училище. Тя реагира както вчера, когато бяхме на плажа. Просто слушаше, без да коментира. Едва когато й разказах за романа на Ловел, лицето й изрази някакво чувство.

Тя изглеждаше зла, наранена, като че ли държането на Тайгър я беше засегнало лично. За момент ми се стори, че иска да спре колата. Но тя отново натисна педала на газта.

— Това граничи с мъчение — каза, като не отместваше поглед от шосето.

— Само се питам защо — измърморих аз. — Какво иска той от мен?

Фей извърна лице към мен.

— Трябва сама да разбереш — отговори ми тя. — И ако не успееш да си изясниш, ще ми се обадиш. По всяко време — обещаваш, нали?

Кимнах и си помислих, че Фей е дар божи.

Четвъртият час, точно преди почивката за обяд, беше по английски. Когато Тайгър влезе в класната стая, той веднага мина на темата и се осведоми, усмихнат самодоволно, как сме се справили с нашите критики.

Вдигнах ръка.

— Да? — Тайгър ми се усмихваше с високо вдигната вежда.

— Какво ще каже бъдещата литературна критичка за произведението? Добро? Лошо? Какво ще чуя?

Станах от мястото си и тръгнах към катедрата на Тайгър. Бях наясно, че моите съученици ме зяпат, но изобщо не ми пукаше.

— Лично аз намирам това литературно произведение изключително интригуващо — изсъсках. — С голямо удоволствие ще поговоря с Вас за него. А що се отнася до литературния критик… — извадих литографията от чантата си и я сложих върху катедрата, — … може би е имало друга причина да напада писателя? Възможно е Уилям Алек Рийд да е искал да си отмъсти за нещо?

Тайгър изобщо не изглеждаше изненадан. Той повдигна рамене и ми се усмихна с ироничната си усмивка.

— Защо не продължим този разговор на четири очи? — попита той. — Ела след часа в кабинета ми. А сега, ако обичаш, се върни на мястото си.

Кабинетът на Тайгър беше малко, старомодно обзаведено помещение с библиотека, едно тапицирано кресло и писалище от тъмно дърво, зад което се настани учителят ми по английски. Миришеше на тютюн.

Тайгър си сипа чаша чай, запали цигара и се облегна назад. Поех си въздух, за да потисна проклетото хълцане. Започна се, когато последвах Тайгър сред шушукането на съучениците си, и явно се дължеше на това, че белият ми дроб се беше заел само с вдишване, докато издишването ставаше на кратки болезнени порции.