Любен Дилов - Атомният човек

Лазов през болките, които стягаха главата му, си припомни станалото и на лицето му трепна безпокойство. Той усети и странното движение на машината.

— Плаваме ли? Чувствувам се като разглобен.

— Няма ви нищо — успокои го шведецът. — Полежете тук, докато ви попремине! Ето малко вода, пийнете!

Той му подаде санитарната бутилка, направена от нечуплива и еластична материя.

— Сега да се запознаем с положението и да внесем малко ред в къщи — рече неуморимият Бентам. — Не обичам безпорядъка, а може и гости да ни дойдат.

Той притежаваше изключително хладнокръвие, създадено в спорта и странствуванията из планините, където често го водеше професията му. А и най-тежките изпитания не можеха да убият жизнерадостната му шеговитост.

Двамата с шведеца внимателно запреглеждаха машините и апаратурата. След малко към тях се присъедини и Светозар. Много от по-фините инсталации бяха изпочупени. Дюзите не работеха, не работеше и витлото за издигане с отделния мотор, чиято кутия беше жестоко сплескана от камъните. От свързочните апарати беше останала само една жалка купчина счупени стъкла и изпокъсани жици.

— Хъм, дано са ни открили! — смутолеви загрижено Лазов. — Иначе е възможно да влезем в страниците на историята като героични жертви на великото преобразувание на Антарктида.

— Чакайте! — светна лицето на шведеца.

Той отвори бързо чантичката си, която неизменно висеше през рамото му, и извади малкия предавател. Огледа го — беше здрав. Измъкна сгъваемата антена и предпазливо отвори горния прозорец на капака.

— Живи сме — литна гласът му в ефира. — Един тежко ранен, останалите са здрави. Намираме се… — тук той се прекъсна, защото в същия миг съгледа торпилата, която мина над главите им и се изгуби в облаците.

— Пращаме летящия кран — зачу се тих отговор из миниатюрния репродуктор. — Друго не можем да пратим, защото няма къде да кацне. Ще издържите ли? Той лети бавно. Едва след три часа ще бъде при вас.

— Добре — отвърна шведецът. — Чакаме.

— Всичко хубаво!

— Драги ми ОЧ — засмя се приветливо Бентам. — Ето че вие свършихте най-много работа от всички ни! А ние дори не знаем името ви.

— Даг Амер — каза скромно шведецът.

— Приемете сега нашата искрена благодарност, другарю Амер, и кажете какво ще правим през тези три часа! Така ли ще стоим тука като птиченца в клетка? На мен много ми се иска да се поразходя до върха. Ние като че ли забравихме за какво сме дошли.

— Но какво може да се направи? Всъдеходът е повреден.

— Ще опитаме нещо — Бентам се отправи отново към пилотското място и седна зад волана.

— Проверете и моторите за земно пътуване! — изпъшка раненият летец.

— Лежи спокойно, приятелю! Всичко е наред — каза Бентам и натисна някакво копче. Лампичката на пулта не светна, обаче след малко едно глухо зумтене мина през металното тяло на всъдехода. Енергия имаше и моторът беше в изправност. Подводното витло, което се задвижваше също от този мотор, беше повредено, ала гъсеничните вериги се завъртяха. Техните стоманени плочки загребаха водата и съвсем бавно придвижиха тежката машина напред.

— Храбра машинка! — зарадва се Бентам. — Даже и с веригите може да плава.

Той насоча носа й към близкия бряг, който беше стръмен и осеян с хаотично разпилени едри камъни.

— Не е ли по-добре да останем във водата? — обади се шведецът. — Оттук по-лесно могат да ни вдигнат.

— Прав сте, Амер! И все пак няма да ви послушам. Не ми се сърдете, но никак не ми се стои на едно място. Та за тия три часа ние можем много работа да свършим.

— Както искате — вдигна рамене Амер. — Вие сте ръководител тука.

Всъдеходът пръхтеше тежко и едва-едва се приближаваше към сушата. Най-после веригите му преодоляха окончателно последния водовъртеж, захрущяха по камъните и се закрепиха здраво на брега.

— Готово. Слизай!

Пред очите на тримата мъже се откри великолепната гледка на една дива и страшна в своята девственост природа. Те се намираха на стената на огромен конусовиден кратер, чието дъно беше запълнено от водите на новото езеро. На няколко места по стръмните стени на кратера, подобно на водопади, падаха буйни, пенливи порои. Високо над зъбатия хребет плуваха върху крилете на бързия вятър бели кълбести облаци и техните сенки пъплеха като грамадни допотопни чудовища по скалите. Изкуственото слънце не се виждаше, ала хората веднага почувствуваха палещия му дъх. Въздухът беше толкова влажен и топъл, че се дишаше трудно и потта веднага залепи тънкото бельо по гърбовете им.