Любен Дилов - Атомният човек

— Приятелю — снижи гласа си Бентам, но тонът му беше убийствено язвителен, — скъпи приятелю, моля ви не ме задържайте с вашето „блестящо остроумие“! Предстои ми важна работа. Открихме човек сред ледовете и трябва да го приберем. Човек от миналите епохи.

— Но защо не обадите в спасителната служба? Аз ще съобщя.

— Та не разбирате ли, той е умрял преди стотина години навярно. Какво ще го спасявате? — засмя се Светозар. — „След дъжд качулка“, са казвали на това неговите съвременници.

Мъжът със златната значка се сконфузи и прибра в чантата си малкия предавател, който бе успял вече да настрои на вълната на спасителната служба.

— Значи така! Умрял преди стотици години? Но това е интересно! Ще дойда и аз. Все пак трябва да има хора от ОЧ.

— Това е вече друго! — тупна го Бентам приятелски по рамото. — От такъв мъжага като вас ще имаме нужда. Хайде качвайте се в машината!

След няколко минути всъдеходът потрепера леко, зад кабината се показа голямо витло, което бавно издигна стоманеното му туловище нагоре. На петдесетина метра височина заработиха газовите турбини. Малките сгъваеми криле се разгънаха, витлото се скри отново в своята кутия и машината, която много приличаше на едър кашелот, се стрелна в замъгленото небе.

— Знаеш ли какво значи това откритие? — говореше Бентам възбудено на приятеля си. — Един истински, напълно запазен човек от миналите столетия! Антрополозите ще ме понесат на ръце, като им го предам.

— Не разбирам защо се вълнуваш толкова? — възрази Лазов. — Има много балсамирани хора от преди двеста — триста години. Ако беше някоя египетска мумия, да! А то… Древните българи са казвали…

— Стига с твоите древни българи, че ще те изхвърля от самолета! Не ми е сега до поговорки!

— Ааа! Ти си значи против културното наследство? Ти се ядосваш?

— Не се ядосвам, а се радвам. Радвам се, че най-после открих нещо в моя район.

— Моля, моля! Да сме наясно! Аз пръв го видях.

Бентам не отговори на закачката. Мислите му бягаха далеч напред към човека, който лежеше върху скалата, мъчеха се да разгадаят тайната на неговата странна смърт сред безлюдните брегове на този далечен край. Кой ли беше този храбрец и какво го беше изпратило тук на хиляди километра от цивилизацията? Той трескаво ровеше в паметта си прочетеното върху експедициите из Елсуортовата земя, но не си спомняше за някакъв загинал участник.

Русият шведец, такъв беше човекът със златната значка, седеше на седалката зад тях, ала непрекъснато се надигаше, за да поглежда през рамото на Светозар към екрана на инфрачервения далекоглед.

— Погледнете! — посочи Бентам екрана. — Вече сме над шестия континент. Гледайте и се радвайте! Малцина са имали досега щастието да го видят в този му вид.

Всъдеходът се носеше над голи скалисти хълмове, по които блестяха още нестопени глетчери, над обширни долини, запълнени с мътна пенеста вода. Успоредно с него летеше една от торпилите на Одон, която им показваше пътя към мястото, където трябваше да кацнат. Монголецът продължаваше спокойно да седи пред пулта си, но тесните му, зорки очи наблюдаваха сега и полета на малката експедиция.

— Вдигай високо, наближавате хребета! — изкомандува той.

Гласът му се понесе от малкия микрофон на пулта към предавателя на летището и оттам през облаците догони ушите на пилота. Скоро стрелките на висотомера затрептяха на четири хиляди метра. Под машината се разстла дивият зъбер на хребета, чийто най-висок връх носеше странното име Мария Луиза Улмер, останало както повече названия на местности в Антарктида от миналите векове и загубило сега своя смисъл.

— Внимание! — долетя отново гласът на монголеца. — Намирате се над върха. Гледай „окото“!

Торпилата беше минала под всъдехода и лъскавото й отражение изплува върху екрана на далекогледа. Така, както се носеше сред гъстите облаци, тя много приличаше с късите си, но широки колкото две трети от тялото й криле на онези океански риби, които имаха чудното умение да изскачат от вълните и като птици да прелитат на малки разстояния. Сега тя внезапно забави хода си, направи един кръг и леко се спусна надолу. Всъдеходът послушно я следваше. Върху стъклото на екрана летецът внимателно оглеждаше мястото, което Одон им определяше за кацане. Беше една не много широка и сравнително равна скала, каквито рядко се срещат сред тази планина от вулканичен произход.

— Приземявай! — викна Бентам.

Пилотът натисна един бутон и шумът на газовете в дюзите постепенно утихна. Едновременно с това горното витло автоматически влезе в действие и бавно заспуска машината към скалата. Лек тласък… и те кацнаха върху нея. Бентам се изправи, след него Светозар.