Любен Дилов - Атомният човек

— Ужасна горещина! — намръщи се Лазов. — Чувствувам, че се топя като снежен човек. Още малко и от мен ще остане само една локвичка вода. Имайте предвид, че човешкото тяло се състои от 70% вода и се съобразявайте с този факт!

— Процентът у тебе може да е и по-голям! — отвърна заядливо Бентам, докато се събличаше. Тялото му, навлажнено от потта, лъсна с атлетическото си телосложение като бронзова статуя на олимпийски състезател. — Предлагам да отидем до човека. Може би ще успеем да го свалим. Така ще спестим ново идване.

— Хъм, доста е стръмно — погледна към върха шведецът. — Но ако решите, ще дойда с вас.

До мястото, откъдето бяха паднали, нямаше повече от сто метра, ала пътят им трябваше да мине по склона на една страховита урва, осеяна с мокри и трошливи камъни. Геофизикът беше опитен планинар. По негово указание те се завързаха един за друг с тънко въже, направено от изключително здрава синтетична материя, въоръжиха се с по един алпийски бастун, взеха куките и чукчето и поеха нагоре. Пръв, като внимателно опипваше камъните, тръгна Бентам. След него по следите му стъпваше Светозар, а едрият шведец влачеше накрая и носилката. Трябваше често да спират. Горещината и хлъзгавите скали изискваха много усилия за всяка крачка. Връх Улмер не искаше така лесно да се даде на своите първи покорители. А те с голите си запотени тела представляваха една твърде странна картина на фона на тази необуздана природа.

— Забравихме нещо важно — каза Амер, когато тримата се събраха отново при една от многобройните почивки. — Ако не маски, то трябваше да вземем поне по една кърпа за нос. Трупът навярно много се е разложил.

— Наистина — призна Бентам. — Но да се върнем е изключено! — Още малко остана догоре.

Скоро те стигнаха до мястото на коварната скала, която беше ги пратила в езерото, и когато се изправиха облекчено, за да се огледат, веднага зърнаха на двадесетина крачки встрани трупа на човека от миналото, до самия край на пропастта. Над главите им като изневиделица се появи с тихо свистене една от торпилите на Одон. Тримата размахаха ръце. Чудната машина направи малък кръг и смешно се заклати, сякаш не одобряваше постъпката им.

— Хей, Одон! — провикна се Бентам. — Какви са тия фокуси?

— Той нали ни чува сега? — попита Светозар.

— Да. За съжаление разговорът обаче е едностранен. А биха могли да поставят вътре и предавател. Наистина не е толкова нужен, но би било по-интересно.

— Еди, представяш ли си? Появява се ненадейно пред теб такава машинка и ти казва: „Здрасти! Как се чувствувате?“ — и ти трябва съвсем сериозно да й отговориш, защото иначе ще бъде неучтиво.

Приятелите весело се засмяха, но шведецът намръщено ги прекъсна:

— Другари, наблизо има мъртвец. Да уважим паметта му. Човекът е загинал може би като герой…

— Да, забравихме — каза с извинителен тон Светозар. — Но да вървим, ако сте си починали!

Бентам се спусна бързо напред и другите не успяха да го догонят. Така сръчно и ловко скачаха опитните му крака по скалите. Когато пристигнаха, геофизикът беше вече клекнал над трупа и го гледаше съсредоточено.

— Какво има? — прошепна запъхтян Лазов, като мъчеше да не диша толкова шумно.

— Млад човек — отвърна Бентам.

Ръцете му бързо и нетърпеливо забъркаха в джобовете на умрелия. Извадиха ръждясал нож, дребни металически монети. Върнаха всичко на мястото му. Най-сетне измъкнаха от един вътрешен джеб на неговата странна мушамена дреха голям кожен портфейл. Сбръчкани от влага банкноти, бележник, паспорт. Това беше съдържанието на портфейла.

— Ето! — възкликна тихо Бентам. — Джими Хари Кук. Роден на 19.8.1926 год. Жител на Нюйорк. Американец. Земляк значи. Но какво прави тук? — Геофизикът замислено вдигна глава. — Джими Кук? Това звучи твърде познато. Джими Кук? Ха! Атомният човек! Да, той е. Атомният човек.

— Какъв човек? — попита шведецът и се наведе през рамото му.

— Атомният човек.

— Хъм, че какво му е атомното? Слушайте, другарю Бентам, та той съвсем не мирише!

Бентам погледна шведеца, погледна трупа, пое дълбоко въздух през носа и на лицето му се открои силна изненада.

— Хей, Амер! Знаете ли, че вие направихте едно забележително откритие? Наистина това е твърде странно!

Той опипа дрехите на загиналия — съвсем сухи. Огледа скалите наоколо. Те бяха изпръхнали, което означаваше, че трупът вече доста време лежи открит под силното изкуствено слънце. Разкопча няколко копчета, които се откъснаха от изгнилите конци и пъхна ръката си под долната риза. Гръдните мускули бяха меки, отпуснати, топли като у заспал човек. Сложи ухо върху гърдите му, ала вътре не се долавяше никакво движение.