Любен Дилов - Атомният човек

На другата сутрин Кук стоеше пред развалините, побелял и състарил се за една само нощ. Изведнъж пред него изникнаха двамата елегантни млади господа.

— Хъм, неприятна работа! — цъкна единият печално с език.

— Ама… как? Нали вие… бяхте арестувани… — едва успя да промълви Кук.

— Пуснаха ни. Та ние сме само честни купувачи! Но не мислете, че ви се сърдим за това. Как е сега, ще сключим ли сделката?

Кук ги изгледа, махна отчаяно с ръка и ги покани да влязат.

— Вие разбирате, при това положение не можем да ви предложим предишната цена — говореше му любезно единият, докато отиваха в канцеларията. — Трябва да правим ремонт, клиентела нямате…

Две седмици по-късно Кук разпродаде и другите имоти, които имаше, и напусна злощастния за него град. Преди това той отиде да се прости с любимия си ресторант, за който беше получил едва една трета от парите, вложени в него. Ресторантът имаше отново предишния си вид, неоновата фирма сияеше сега още по-ярка и по-голяма, а вътре бе пълно с посетители, защото няколко вестници едновременно чак сега поместиха опровержението за случката с многодетното семейство и посветиха не малко възторжени редове на този стар и реномиран локал.

Кук реши да възстанови своя живот в Нюйорк. Ала годините бяха тежки и той не беше вече така млад и предприемчив. Опита се да играе на борсата, но там имаше много и по-големи хитреци от него. Загуби. Вложи останалите си пари в едно акционерно дружество, което неочаквано скоро фалира. Ударите се сипеха един след друг върху нещастната му глава и тя не издържа. Наложи се да приберат собственика й в една от известните нюйоркски лудници. Няколко месеца преди това бе починала вярната му и добра съпруга.

Така в един хубав слънчев ден нашият Джими се озова сам из улиците на многомилионния град. А кариерата му започна по един твърде рядък и особен начин.

След като дълго време напразно търси работа и обувките му, марка „Саламандър“, се разкривиха от ходене, той привърши и последния цент от наличните си пари. А когато за пръв път остана един цял ден гладен, мозъкът му ненадейно заработи самостоятелно. И понеже у него все пак беше останало нещо и от работливия му дядо, и от находчивия баща, там се роди и първата му идея.

Както си вървеше по едно от най-оживените авенюта на центъра и потънал в тъжни размисли, дъвчеше последното парче тютюн, той понечи разсеяно да се изплюе, ала от глад слюнчените му жлези излъчваха вече някаква много рядка и обилна течност, която не можа както обикновено да изхвръкне надалеч, а падна върху бомбето на дясната му обувка. Джими загледа с досада обувката си и потърси парче вестник, за да я изтрие. В този момент един глас го накара да вдигне глава.

— Заповядайте да ви лъснем обувките, господине!

Джими видя, че случайно бе спрял пред едно малко дюкянче за лъскане на обувки. Гласът принадлежеше на някакъв опърпан човек с изпито лице, върху което беше легнало кисело и недружелюбно изражение. Джими помисли за миг, поколеба се, после влезе усмихнат в дюкянчето, макар да нямаше пукната пара в джоба. Седна на високия стол и ваксаджията с охкане се преви над мръсните му обувки.

— Какво ти е? — попита Джими.

— Не знам. Има нещо в стомаха ми…

— Та бъди щастлив! Аз например от два дена нямам нищо вътре.

— Как? Нямате ли пари да платите? — стъписа се ваксаджията.

— Нямам — засмя се Джими. — Но ти лъскай, а ще ти платя с една идея.

Няколко дни наред след тази случка Джими се разхождаше важно нагоре-надолу по улицата, дъвчеше големи парчета от най-долнокачествения моряшки тютюн и ловко изплюваше от време на време чернокафявата лигава течност върху обувките на някой минувач. После светкавично сваляше шапка и пускаше в ход цяла серия изискани извинения. Минувачът обикновено глухо изругаваше и бързаше да влезе в малкото салонче на ваксаджията. Вечер късно Джими също влизаше при него, за да получи процентите си от така неочаквано нарасналата клиентела. Те бяха и първите пари, които Джими спечели със собствен труд.

Ала това не продължи дълго. Джими ясно съзнаваше, че тази професия никак не подхожда на неговия интелект и докато се разхождаше и плюеше, мъчеше се да обмисли вече втората си идея.

Той беше щастливец и затова не се наложи дълго да насилва несвикналата си да размишлява глава. Случаят му помагаше. Щастливият случай. Той играеше винаги много голяма роля в неговия живот. А колкото и странно да е, понякога този щастлив случай, който така жадно очаква в живота си всеки мечтаещ за кариера американец, се явява и под формата на плесници. Как е възможно? Убедете се сами!