Любен Дилов - Атомният човек

— Това небе страшно ми действува на нервите. Истински кошмар! Имам чувството, че някой ме е затиснал с нещо тежко и не мога да си поема дъх. Кога най-после ще се свърши?

Двамата мъже, които току-що бяха излезли от високата и необикновено широка кръгла сграда, вървяха с лениви крачки по бетонната пътека, натрапена от хората на тази гола и камениста островна земя. Гъсти вълма от белезникава па̀ра и мръсносиви облаци се кълбяха над главите им, преливаха се едно в друго, разстилаха се по небето на дебел, плътен килим, скучен и подтискащ със своето багрово еднообразие. Глухият прибой на разгневеното море и калножълтите скали, които го скриваха от погледите, правеха картината още по-тъжна и мрачна.

— Същото изпитвах отначало и аз — отвърна по-старият. — Ще свикнеш. Още няколко месеца и облаците, вярвам…

— Виж! Виж! Ето там! — прекъсна го другият — Какъв прекрасен екземпляр!

Двамата спряха и почти едновременно сложиха длани над очите си, за да ги запазят от една странно сребриста светлина, която успяваше тук и там да пробие пухкавата облачна пелена. Някаква огромна бяла птица се откъсна от небето и заописва безшумни кръгове из прогизналия от влага въздух. Имаше нещо необичайно и чуждо в нейния полет.

— Ех, защо нямам оръжие! Дали да изтичам?

— Станал си кръвожаден като канибал, Светозаре — усмихна се приятелят му. — Тия изследвания върху нравите на капитализма очевидно ти вредят. Какво ти е направила птицата? Не виждаш ли, едва се държи на крилете си? Търси място да кацне.

Албатросът наистина слизаше все по-ниско и по-ниско и дългите му тесни криле уморено провисваха надолу. Изведнъж той се отпусна, полетя към близките скали, ала не можа да се задържи и тупна като камък на твърдата земя. Двамата приятели хукнаха към него. Птицата потрепера. Дългата жълтеникава човка се отвори, но не успя да поеме въздух. В очите й припламна безмълвен ужас. Припламва като звездица в буреносна нощ и потулена от черен облак, угасна завинаги…

Какво беше се случило?

Всяка година в края на ноември или в началото на декември, когато арктическата пролет пристъпяше плахо с топлата си усмивка над океана и над безкрайните снежни простори на Антарктида, албатросът напускаше бреговете на Огнена земя и заедно с хиляди свои събратя отлиташе към оня континент, който и лете, и зиме спеше под вечната покривка на ледовете. И само през два-три месеца от годината слънцето слизаше на тази земя, за да прогони за кратко страшната бяла нощ. Тогава кресливите чайки се спускаха на ята по голите крайбрежни камъни, където важно се разхождаха пингвини. Тюлените джавкаха оглушително и дори мрачните морски лъвове излизаха да се попекат лениво на оскъдните слънчеви лъчи.

И тази пролет албатросите и буревестниците тръгнаха на своето дълго пътешествие през океана, който нервно мяташе гребести вълни. Ала не изминали и половината път, те почувствуваха, че е станало нещо необикновено. Една нова светлина сияеше оттам, откъдето се раждаха снежните бури, и вместо ледения полъх на Антарктида гърдите им срещнаха топли мъгли, които с мъка влизаха в задъханите дробове. Насреща им с пронизителни крясъци се връщаха чайките и повечето албатроси и буревестници се върнаха с тях, изплашени до смърт от огнедишащата неизвестност.

Какво беше станало?

Старият албатрос не се уплаши. Неговите двуметрови криле бяха силни. И най-продължителните бури на Великата вода не успяваха да ги сломят, и най-свирепите виелици не разколебаваха храброто му сърце. Той смело продължи своя полет към бреговете на заледената земя. Но този път тя не му изпращаше отдалеч своя студен поздрав, а го посрещаше с гъсти облаци от сивобяла пара, изливаше върху него тежки парливи дъждове, мъчеше се да го спре с горещи урагани.

Много дни наред той мълчаливо и упорито се бори с мъглите и видя през тях как някакво жарко слънце плуваше ниско над ледения континент, от който се издигаше бялата пара. После видя още едно такова слънце и още едно. А старото добро слънце, което се показваше от време на време встрани на замъгления небосклон, гледаше пребледняло на странните свои съперници и бързаше да се скрие, задушено навярно от тази необичайно топла мъгла. Албатросът видя, още когато слизаше да почине върху гребена на някоя вълна, как ужасени, на цели стада бягаха от тези слънца китовете и кашелотите, и морските лъвове, и рибите. Видя да плуват в крайбрежните води умрели от горещината тюлени, а между скалите, там дето започваха преди безкрайните ледници, ту тук, ту там рукваха мътни порои вода, които помитаха пред себе си обезумелите тромави пингвини и с шум се изливаха в океана. Дори той, великият и всевечен океан, беше безпомощен да угаси тези нови слънца и след като много седмици наред напразно хвърля своите водни планини към тях, притихна под тежките облаци и само в размразените заливи и по бреговете вълните му все още гневно биеха земята, сякаш тя беше виновна за тези страшни промени.