Любен Дилов - Атомният човек

— Странно, много странно! — повтори геофизикът озадачен. — Да речем, че топлината на тялото е от слънцето, но да няма разлагане при тая страшна горещина — това е просто изумително. Наоколо всичко е почти сухо. Значи слънцето го пече най-малко от десетина часа. Не мога да си обясня.

— Еди — обади се предпазливо Светозар. — Ти сам ми казваше, че във въздуха над Антарктида не са открити никакви бактерии. Силният студ преди и силната горещина сега…

— Да — изправи се Бентам, защото краката му бяха изтръпнали от продължителното клечене. — Това трябва да е. Изглежда тук не са се появили още гнилостните бактерии и Атомният Джими е имал щастието да остане неразложен. Прекрасно, нали? Нашите учени ще се радват много на такова откритие. Трябва обаче веднага да им съобщим.

— Еди, но какво означава това име? Ти отгде го знаеш?

Бентам извади от джоба си един малък фотоапарат. Докато правеше снимки на трупа и околните скали от всички страни, той разказа, че неотдавна, като се ровел из много стари вестници и списания, за да търси нещо писано за Антарктида, прочел в един Нюйоркски ежедневник, че техният сътрудник Джими Кук, наречен Атомният човек, изчезнал безследно при опитите с водородни бомби в Антарктида.

— Бях забравил за него — каза геофизикът, като отново прибираше апаратчето. — Не пишеше в кой край на континента е станало това и никога не съм предполагал, че ще го намеря в нашия район. Но нека се опитаме сега да го свалим до всъдехода!

Те внимателно положиха трупа върху носилката и здраво го превързаха. След това прикрепиха едно въже отзад и две на предните краища на носилката. Бентам и Светозар хванаха предните въжета и бавно тръгнаха надолу. Като държеше изпънато задното въже, шведецът предпазливо заспуска тежкия товар зад тях. Носилката леко се плъзгаше по сипея, но Бентам често трябваше да измъква предния й край, заседнал пред някой голям камък. Пътят надолу се оказа още по-тежък. Краката трудно намираха опора. Докато отначало тримата весело се шегуваха, когато някой от тях трябваше принудително да седне върху камъните, то с умората паданията така зачестиха, че скоро желанието им да се смеят изчезна. Намръщените им лица ясно говореха колко неприятно бе това съприкосновение с острите камъни. При това задухата в този огромен скалист котел, захлупен отгоре с влажния капак на облаците, свиваше гърдите им в нетърпимо гореща преса. Дори Бентам, неуморимият шегобиец, престана да се обажда, защото осезаемо чувствуваше как силите му го напускаха. Езерото и всъдеходът край него изглеждаха така близко, сякаш ако протегнеш ръка, ще ги достигнеш, но пътят водеше през много сипеи и много ронливи скали, които караха Лазов мислено да проклина минутата, в която беше забелязал върху екрана този тайнствен Атомен човек. Ала все пак и той като другите мъжествено понасяше всички трудности на това, както му се стори, безкрайно слизане. Те бяха силни мъже, чийто дух притежаваше устойчивостта на здравия и уравновесен характер. И колкото и мъчително дълъг да изглежда един такъв час, той си остава час и като всеки период от време неминуемо стига до своя край.

— Уф! — въздъхна Светозар, когато най-сетне спря до всъдехода и изтри с длан челото си. — Ще го запомня тоя Атомен Джими.

Голите им тела бяха мокри, като че ли току-що излизаха от езерото. Гърдите им дишаха тежко и прекъснато, ала те побързаха да настанят носилката в багажника на всъдехода. После сами се скриха в кабината, където горещината беше значително по-малка, макар климатичната инсталация, разбила се при падането, да не работеше. Летецът спеше. Амер допря ръка до лицето му.

— Може би е само контузен — каза той шепнешком. — Дано няма нищо счупено.

Бентам погледна към небето.

— Нашите приятели би трябвало да дойдат вече. Амер, обадете им се пак!

Шведецът сръчно нагоди малкия си телеприемател и скоро из диктофона заговори непознат глас:

— След няколко минути са при вас. Пригответе се! Затворете добре кабината! Сигнали не е необходимо да давате. С тях лети едно „око“.

Още гласът на човека от спасителната служба не беше заглъхнал, и над главите им връхлетя изведнъж силно ръмжене, сякаш връз тях се спускаше някакъв огромен разярен звяр. Бентам затегна бързо ръчката на изходната врата. Тримата залепиха лица до стъклото на купола и видяха как през облаците над езерото потъна бавно грамадното туловище на един от онези въздушни кораби, познати като летящи работилници и кранове. Той слезе ниско, съвсем ниско. Големите витла зареваха още по-силно и заковаха машината неподвижно на около пет-шест метра над всъдехода. Долната част на летящия кран се отвори. Едни гигантски стоманени ръце се спуснаха безшумно, спряха за миг, разтвориха се, после с изумителна за тази тежка машина внимателност подхванаха всъдехода и като малко птиче го скриха в железните си лапи. Издигнаха го леко нагоре и влязоха заедно с плячката си в зиналия тъмен отвор. След минута спокойно и невъзмутимо големият въртолет се дигна отново към облаците и сякаш през това време не беше ставало нищо, пое обратен курс.