Ричард Морган - Вариант 13

Затича се да ги настигне.

В крайна сметка се случи в параклиса, точно както беше очаквал. В затвори като този нямаше много места без постоянно наблюдение, но във Флорида към превъзпитанието се подхождаше на принципите на вярата, което означаваше, че всеки човек има гарантирано право на молитва в усамотение по всяко време освен нощем, когато всички врати се заключваха автоматично. Без охранителни камери, без надзирателите да ти висят на главата. Теорията сигурно гласеше, че в Божия дом няма нужда да те наблюдават служителите на затвора, защото вместо тях го прави Бог. Само дето никой не забелязваше, че Бог не се справя със задачата. За трите месеца, откакто го прехвърлиха тук от Маями, в сумрачната арена на параклиса се бяха състояли пет-шест кървави представления. Две завършиха със смъртоносни наранявания.

Карл стигна до заключението, че или затворническата администрация на някакво ниво поощрява сбиванията, или пък е подложена на силен натиск отгоре да прикрива инцидентите, за да не се стигне до разследвания и проверки. Така или иначе, всичко се свеждаше до едно. Никой не искаше да променя системата, никой не искаше да чува за неприятности. Корпорация „Сигма“, като се позоваваше на религиозния си статут, успешно заобикаляше повечето немощни административни напъни за контрол от страна на Конфедеративната република, а разгорещените речи на конгресно ниво препикаваха останалите. Труповете се изнасяха тихомълком, увити в прилепващо черно фолио.

„К’во да ти кажа, негро, требе да се уповаваш на Бога — ухили се Гватемалеца, когато Карл отиде при него да си вземе самоделката. Кимна към малкия олтар с газена лампа, който си беше спретнал на една лавица в ъгъла, макар че зад треперливия пламък се кипреше не Бог, а чернокожата Дева от Гваделупа. — Той и губернаторът се тъй приказва на хората, че Бог ни е зад гърба. Ма няма лошо да са подсигуриш, нал тъй.“

Самоделката беше резултат от същия прагматизъм, който лъхаше и от думите на Гватемалеца. Някой беше взел монофилното острие на резбарски трион и чрез разтапяне беше залепил нагъсто по долната му част цветни пластмасови мъниста, за да направи шарена грапава дръжка. Цялото нещо нямаше и двайсет сантиметра дължина, а мънистата бяха подбрани така, че по повърхността им да не остават пръстови отпечатъци. Това, разбира се, не ти решаваше проблема с генетичния материал, но Гватемалеца си разбираше от работата и се беше погрижил да намаже ръцете на клиента си с течност от шишенцето, което стоеше на рафтчето с Девата. За кратко високотехнологичната смрад на модифицирани молекули надделя над уютната смесица от стари пръдни и тамян в килията, докато Карл втриваше течността в кожата си, после летливите компоненти се изпариха и по дланите му остана само слабо усещане за хлад. През следващите три до четири часа всяка кожна клетка, която се отделеше от ръцете му, щеше да е безполезна като улика. Тази странна смесица от висока и ниска технология пробуди неприятен спомен. Как се движи екипиран до зъби сред нощните коптори на Каракас. Центърът на града се простира под него като купа, пълна със звезди, а той тъне в сенките на слабо осветени улици, стоплян от мисълта за добре подбраното оръжие и онова, което то може да направи.

Разбира се, монофилното острие щеше рано или късно да се вреже в пластмасата и да разхлаби спойката между мънистата. Но много преди това да стане, самоделката щеше да пропадне през решетката на някоя вентилационна шахта в сутерена. Като много от нещата в Щатската изправителна институция на Южна Флорида (в партньорство с холдингова компания „Сигма“), и тя беше само краткосрочна опция.

Беше и скъпа освен това.

Седемнайсет, толкова беше поискал Гватемалеца. Харесваше достатъчно Карл, за да добави и обяснение. „Мойто момче Дани си рискува задника долу в работилницата, докат сглоби нещо таквоз. После аз ти го пазя. Мажа ти ръцете. Преценям кога да ти го предам. Пълно обслужване кат т’ва не е евтино, мой човек“. Карл само погледна черното лице с лъскава кожа, вдигна рамене и кимна. В щатския затвор на Южна Флорида расовата солидарност беше на почит, но нямаше смисъл да настоява излишно. Освен това имаше исканите седемнайсет. В интерес на истината, имаше цели двайсет двайсетмилилитрови капсули ендорфин, които в затвора служеха за контрабандна валута с неизменно висок курс. Нямаше значение, че след две седмици щяха да му трябват като разменно средство срещу каквато там долнопробна стока решеше да му пробута този път Луи Химика. Нямаше значение, че след няколко часа на самия него сигурно щяха да му трябват ендорфини за раните. „Мисли в краткосрочен план“. В краткосрочен план му трябваше самоделката. За другото щеше да се притеснява по-късно, ако и когато му останеше време.