Ричард Морган - Вариант 13

„И без това клиентелата никаква я няма напоследък.

Това го знаеш.

Това и Кенан го знаеше, умнико.

Умнико? Да бе, и ти си един шибан умник, Макс, няма що, на паркинга пред бардака на Табита с курвенски сополи по якето. Поне една свирка да си беше изпросил. Всичките ти планове и схеми, всичките ти глупости за нов живот, а виж къде свърши. Със сополи по дрехите и без свирка. Толкова си умен, умнико, че направо да му се додрайфа на човек.“

— Умник…

Чу собственото си мърморене, заключителното ехо на тъпия спор, който току-що беше разиграл в главата си. Знаеше, че пак си говори сам, знаеше и защо. Знаеше и защо не се беше постарал да кандърдиса Криси за свирката.

„Една шибана доза никога не ти стига, нали.“

Беше си шибнал синаптика в очите преди два часа, и то качествен продукт, от собствения му запас, а не боклука, който продаваше на хлапетата във Ван Хорн и Кент в събота вечер. И адски добре знаеше, че ще му е нужно само едно капване — и в началото точно на това се спря, само съдържанието на един капкомер в потрепващата повърхност на лявото око, онова, дето хлапетата му викаха пиратска доза. Само че пиратските дози винаги, абсолютно винаги, по дяволите, го правеха странно разбалансиран, и то в добрите нощи, а тази не беше от тях, така че когато синаптикът започна да действа, усещането за прецакана симетрия пак се появи и започна да се засилва и да се засилва, докато цялата дясна половина от тялото му не стана твърде бавна и сънлива, направо непоносимо, така че той се предаде и наклони глава назад още веднъж, преди да поеме на път, и течността се разля по дясната му очна ябълка като сълзи.

„А имаше време — спомни си той, — когато сам командваше парада. Наречи го дисциплина или самоуважение, или каквото щеш, но не ти позволяваше да си причиняваш такива неща.“

Напоследък често си спомняше за онова време, погледът му попадаше на някое огледало в стая, която изведнъж му се струваше непозната и неприсъща, питаше се как се е озовал тук и къде е пропаднало всичко. Онова време, когато синаптикът беше инструмент като всеки друг, полезен и ползван с тотална увереност и спокойствие, които биха граничели с арогантност, ако го нямаше онова чувство за чистота и ред. Отдавна, преди всичко да се сговни и небето по здрач над Уайоминг да се покрие с черен димен покров.

„Имало едно време…

Имало. А имаше и друго време, когато летата изглеждаха безкрайни, при това безплатно. Спомняш ли си? Времето лети, Макс — преживей го. Майната й на носталгията, да се върнем към настоящето.“

Ето го настоящето му. Сополи и без свирка, навън в нощта.

Плъзна ръка по якето си, без да си прави труда да погледне. Синаптикът включи визуалната памет и пална искра към невромрториката, която на свой ред и много прецизно насочи жеста право в десетката. Пръстите загребаха сопола. Той ги потри с гримаса. Тая простотия определено му идваше в повече, особено сега. Сякаш си нямаше други главоболия. Каза й, няколко пъти й каза, по дяволите, че подготвя нещо голямо, нещо, което изисква вниманието му, и че тая сводническа простотия не му е централният номер в прог…

„Да бе, как ли не — отчетливо го прекъсна синаптикът. — От колко години си повтаряме все същото? Кажи, умнико?“

„Този път е различно. Ако приходите се запазят каквито са сега, по това време догодина — дим да ни няма. Завинаги.“

„А ако не се запазят?“

„Имаме и други варианти. Стига си се притеснявал.“

„Други варианти, как не. Ще си останеш цял живот сводник. И какво ще правиш с Криси тогава?“

Онова, което щеше да прави тогава, мрачно си помисли той, онова, което щеше да се наложи да прави с Криси тогава, щеше да е много неприятно. То си беше ясно от самото начало, но той все си затваряше очите. На тъпата кучка открай време й беше скъпа поддръжката, още от Хюстън, когато работеше на улицата. Руса грива като захарен памук и онова изкусно тексаско провлачване, а сега подкожните импланти за циците, той ги беше платил — трябваше да се сети, че така ще стане, че ще започне да му се надува веднага щом се почувства у дома си при Табита. Че ще се държи така, все едно е чистокръвна бонобо, на каквато я бяха маскирали. Че ще му се обажда по всяко време на деня и нощта или ще кара хората от мениджмънта на Табита да му се обаждат вместо нея и да му казват, че нямало да работи, щото я боляла главата или коремът или просто щото не й харесвал дебелакът, дето е платил сума ти пари да се намести между краката й; седи си там на леглото с блеснали очички и мрънка: „Еди това, Еди онова, Еди не знам какво си“, и го принуждава да прибягва до пълнометражната версия на миш-маша от заплахи и ласкателства, сякаш това е любимият й комичен скеч в негово изпълнение.