Ричард Морган - Вариант 13

„Мисли в краткосрочен план.“

Фактът, че все по-често се хващаше да разсъждава като другите тук, беше една от най-депресиращите характеристики на живота в затвора. Съдърланд би го нарекъл адаптивно поведение. Като това, че мастурбира в компанията на евтино порно — не веднъж и не два пъти, откакто изправителната система на Флорида го беше уловила в лепкавата си прегръдка. Установил беше, че най-добрата тактика в случая е просто да не мисли за всичко това.

Така че излезе от килията на Гватемалеца и тръгна спокойно по централната пътека на крило Б, присвил леко дясната си ръка. Хладното монофилно острие под ръкава му бавно се затопляше от допира до кожата. Сиви подпорни греди от нановъглерод се издигаха от двете му страни: поддържаха трите нива на галериите и релсите на големите наблюдателни камери. Покривът на крилото беше извит и прозрачен и светлината на късния следобед се лееше свободно в притихналото помещение. Повечето от постоянните обитатели бяха навън, работеха към някой от партньорските проекти и изплащаха дълга си към обществото чрез робуване в оковите на корпоративната „Сигма“. Малцината останали в крило Б висяха по перилата на галериите поединично или по двойки, или стояха на малки групи в коридора. Разговорите секваха с приближаването му, очи се извръщаха след него. Откъм най-ниската галерия вдясно един побелял ветеран с голяма присъда, казваше се Андрюс, се наведе да го погледне и кимна едва забележимо. Изведнъж, въпреки слънчевата светлина, на Карл му стана студено.

Не беше заради предстоящия бой. С помощта на самоделката щеше лесно да се справи с Дудек. Арийците или не поддържаха сериозни връзки с външния свят, или не си бяха подготвили добре домашното, защото за Карл Марсалис знаеха само, че говори странно за негър, че са го прехвърлили от Маями заради някаква вратичка в закона, свързана с чуждите граждани, и че на четиридесет и една е стар. Сигурно си мислеха, че е нещо като терорист, следователно чужденец и страхливец, комуто всичко се поднася на тепсия. И съвсем определено вярваха, че който и да е тъпият негър, атлетичният и покрит с татуировки двайсет и няколко годишен Джак Дудек ще му скъса гъза като едното нищо. Крайно време беше да му дадат урок, да му внушат малко респект.

Не беше заради боя. А заради прокрадващото се усещане за капан, който върви в комплект с него.

Три месеца в този новопостроен корпоративен лайнарник, преди това пет седмици в строго охранявания затвор на Маями. Без процес, без освобождаване под гаранция. Датите за гледане на молбата му за съдебно изслушване се отлагаха постоянно, отказаха му адвокат. Официалните запитвания и дипломатическият натиск от АГЛОН оставаха без отговор, изобщо краят не му се виждаше. Направо усещаше как времето му изтича, все едно е кръв, която блика от рана в тялото му. Уж се провеждало разследване, за което никой не желаеше да говори, но Карл знаеше, че всичко е заради Каракас и смъртта на Ричард Уилбринк. Това трябваше да е. Отношенията между ООН и Републиката открай време не бяха добри, но нямаше начин щатската прокуратура на Флорида да удържа дипломатически натиск от подобен мащаб заради нищо и никакъв арест от нравствения отдел на полицията, който и без това смърдеше на капан от сто километра. Не, очевидно при обработката на документите му, след като агентите от отдела за борба със зародишните убийства го задържаха в центъра на Маями, системата го бе свързала с нещо много по-сериозно. Напаснали бяха някои неща, дали в Лангли, във Вашингтон или в друг център за секретни операции по на юг, и звярът на националната сигурност се беше събудил. Призрачните агенции търсеха разплата, студено, скрито отмъщение за смъртта на един от своите; Карл Марсалис щеше да послужи за нагледен пример и докато организираха необходимия за тази цел правен театър, той щеше да остане на сигурно място в републикански затвор. И ако днес видеше сметката на Джак Дудек, което определено смяташе да направи, щяха да го върнат на строг режим и да си осигурят идеален претекст за ново и значително удължаване на престоя му в затвора, може би и допълнителна присъда дори. Неведнъж през последния месец се беше събуждал, обзет от паника, останал без дъх и напълно убеден, че никога няма да излезе оттук. Започваше да прилича на предчувствие.

Заключи страха, преточи го грижливо в гняв и го закали. Спря пред изхода на крило Б и вдигна лице към лазера. Синята светлина облиза чертите му, машината се консултира със записите си в реално време и вратата се отвори. Той влезе. Параклисът беше в петдесетметровия коридор вляво, на половината път до кухненските складове в дъното. Охранителната система щеше да го следи през първите двайсет и пет метра, докато влезеше през двойните врати от генномодифицирано тиково дърво с внушителна резба — и само дотам. Карл усети как мрежата се събужда и минава в режим на готовност, колеблива и стържеща заради калпавите хлориди на Луи.