Ричард Морган - Вариант 13

Стъпки, в дъното на параклиса.

— Марсалис.

„По дяволите!“

Обърна се. Трима служители, двама от дневната смяна на крило Б, Фолц и Гарсия, въоръжени със зашеметители, оглеждаха пейките с отработено спокойствие. Другия Карл не го познаваше. Не беше въоръжен, телефонната щипка в ухото и покрай челюстта му изглеждаше съвсем нова и неупотребявана. Бял, над четиридесетте. Карл реши, че е от администрацията, най-вероятно на висок пост. Косата му беше прошарена, а лицето набраздено като на работохолик на средна възраст, но в очите му липсваше лаконичната бдителност на редовите надзиратели. Фактът, че Карл не го познаваше, не означаваше кой знае какво — щатският на Южна Флорида беше голям затвор, — но покрай дипломатическата престрелка от последните месеци поне десетина пъти го бяха викали в администрацията, а той беше добър физиономист. Този тип определено го виждаше за пръв път.

— К’во правиш тука, Марсалис? — Челюстите на Фолц се трудеха в неуморен ритъм върху дъвката в устата му. — И ти ли си станал набожен бе?

Въпросът беше реторичен и не изискваше отговор. Гарсия и Фолц бяха стари кучета и знаеха какво става в параклиса. Фолц насочи поглед към Дудек и Лий и кимна, не на тях, а на някакви свои си мисли.

— Намираме расова хармония в общението с Бога, а, момчета?

Арийците на първата скамейка мълчаха като риби. А при вратата Гарсия само дето не беше наврял приклада на карабината си в ухото на третия.

— Достатъчно — излая непознатият. — Марсалис, викат те в администрацията.

Слабоват пристъп на надежда. Срещите с Андрицки, представителя на АГЛОН, бяха във вторниците, през седмица, малко преди обяд. Да се появи някой толкова късно през седмицата, при това без предупреждение, беше знак за някакъв напредък. Трябваше да е. Някой някъде беше намерил ключа към републиканската крепост от ксенофобия и измислен морал.

Малко натиск в правилната посока щеше да отвори портите и целият дипломатически и законов процес щеше да се отпуши и да продължи нормално. А Карл Марсалис щеше най-сетне да се махне от този шибан затвор и да си иде вкъщи.

„Да бе, надявай се!“ Отпусна внимателно самоделката и тя се изсули от ръкава му и легна безшумно на пейката до него. Бутна я с пръсти назад към облегалката и се изправи, а тя остана там, невидима за всички, включително за арийците, които нямаха пряка видимост към мястото, където седеше. Седемнайсет, спомни си и го побиха тръпки. Нямаше с какво да купи нова, ако привикването в администрацията не оправдаеше надеждите му и го пратеха обратно в крило Б при Дудек и дружинката му. С или без мрежа, ако не разполагаше с оръжие, най-вероятно щеше да пострада.

Надеждата се срина внезапно в корема му, превърнала се в гадно отчаяние и растящ безсмислен гняв.

„Реджи Барне, да се задавиш дано с респиратора си.“

Тръгна по пътеката между скамейките към тримата офицери. Дудек се обърна след него. Карл го видя с периферното си зрение и извъртя глава да го погледне в очите. Видя в тях глада и жаждата за кръв и се постара да ги посрещне с каменно безразличие. Но вътре в себе си откри, че адски му е писнало от младостта и яростта на тоя тип. От омразата, която лъхаше не само от Дудек и нему подобните, а от самите стени на затвора, сякаш заведенията като щатския на Южна Флорида бяха жлези в политическото, тяло на Републиката, жлези, които изпускаха омраза като един вид естествена секреция, трупаха я в запас, а после я изпомпваха в кръвообращението на нацията, за да разяжда и да търси жертви.

— Гледай напред и смирено, Дудек — каза Фолц, усетил прехвърчалите искри. Гласът му тежеше от ирония. — Молитви не се казват така, момче.

Карл не погледна назад да види дали Дудек се е подчинил на нареждането. Не беше нужно. Нямаше никакво значение накъде гледа Дудек. Карл усещаше омразата му с гърба си, тя го подпираше като огромен мек балон, който се издува и изпълва молитвения дом почти докрай. Затворническа харта, основана на вярата. Всеки се моли на собствения си бог, а богът на Дудек беше бял като полимерен стиропор за опаковки.

Гласът на Съдърланд, дълбок и развеселен, като мед, който насипват с черпак в главата му.

„Омразата не е нещо ново, момче. Нужна им е така, както им е нужен въздух, който да дишат. Без нея ще се разпаднат. Тринайските са просто най-новата закачалка, на която да я увесят.“

„И от това трябва да ми стане по-добре, така ли?“

Съдърланд само бе вдигнал рамене.

„Само да те подготви, нищо повече. Ти какво очакваше?“