Ричард Морган - Сразени ангели

втора книга от поредицата за Такеши Ковач

Първата ми среща с Ян Шнайдер беше в орбитална протекторатска болница, на триста километра над разкъсаните облаци на Санкция IV, когато изпитвах неистови болки. Ако трябва да се вярва на официалните източници, Протекторатът нямаше никаква работа в околопланетното пространство на Санкция — жалките остатъци на планетното правителство настояваха истерично, иззад дебелите стени на своите бункери, че проблемът е чисто вътрешен, а местните корпорации мълчаливо се бяха споразумели поне за известно време да се придържат към същата политическа линия.

По същата причина корабите на Протектората, които се бяха появили в системата малко след като Джошуа Кемп бе развял знамето на революцията в Индигоград, бяха с променени опознавателни кодове и с документи за дълговременно наемане от различни корпорации, засегнати от конфликта. Тези от тях, които не бяха изтеглени навреме от небето над планетата, след като Кемп нареди неочаквано да бъдат обстрелвани със закупени втора ръка, но въпреки това доста ефикасни самонасочващи се мародерни бомби, щяха да бъдат препродадени за скрап отново на Протектората, а загубите, естествено, щяха да бъдат покрити от общинските данъци. Така всички участници щяха да излязат с чисти ръце. А междувременно ранените старши офицери се евакуираха направо от полесражението и се транспортираха далеч от бойното поле, което бе една от основните причини да избера воюваща страна. Войната бе започнала да придобива доста неприятни мащаби.

Совалката ни изсипа право в товарния хангар на болницата, използвайки за целта конвейерна лента, наподобяваща тази за зареждане с бомби, само дето върху нея бяха подредени евакуационни капсули. Целият този процес бе извършен с безцеремонна припряност. Все още чувах пискливия вой на двигателите на кораба, когато някой отвори моята капсула и въздухът от хангара направо прогори дробовете ми с мраза на наскоро продухания космически вакуум. Всичко наоколо, включително и лицето ми, за секунди се покри със скреж.

— Ти! — чух женски глас, лаконичен и напрегнат. — Боли ли те някъде?

Премигнах, за да прогоня скрежа от миглите си, и погледнах окървавената си униформа.

— Опитай да познаеш — изграчих.

— Фелдшер! Инжектирайте ендорфин и антивирусен серум! — Тя се наведе над мен и аз почувствах облечените й в ръкавици ръце да ме опипват по главата. В същия миг някой опря студеното дуло на инжектора и впръска в шията ми назначените лекарства. Болката намаля чувствително. — От фронта на Здрач ли те докараха?

— Не — отвърнах с отпаднал глас. — От атаката на Северния край. Защо, какво е станало при Здрач?

— Някакъв тъпак с големи звезди на пагоните току-що е наредил тактически ядрен удар — в гласа на докторката се долавяше едва спотаен гняв. Ръцете й шареха по тялото ми, търсейки поразени места. — Е, поне нямаш радиационна травма. Химическа атака?

Наклоних глава към десния ми ревер.

— Ей тука има индикатор. Би трябвало да покаже.

— Няма го — отвърна тя. — Заедно с част от рамото.

— Ох! — изстенах. — Мисля, че съм чист. Защо не ми направите клетъчно сканиране?

— Е, при нас няма да стане. Клетъчните скенери са монтирани в приемното. Като разчистим там от предишните гости, ще те преместим. — Тя вдигна ръце. — Къде ти е шифърът?

— На лявото слепоочие.

Някой изтри кръвта от посоченото място и аз почувствах светлината на лазерния дешифратор да преминава по лицето ми. Машината изписука одобрително, след което ме оставиха на мира. Значи бях преминал.

Известно време просто си лежах там, оставяйки на ендорфина да се бори с болката и превъзбуденото ми съзнание. Някаква отвлечена част от ума ми продължаваше да се чуди дали тялото, което носех, може да бъде спасено, или ще трябва да ми „нахлузят“ ново. Знаех, че Клинът на Карера държи няколко неголеми, но добре заредени банки с материал за клониране, взет от т.нар. незаменим персонал , и като един от петимата бивши Емисари на Карера със сигурност се числях към този немногоброен елит. За съжаление понятието