Ричард Морган - Сразени ангели

— О, колко мило — изправих се и не поех протегнатата й ръка. — Все още ли съм на борда на орбиталната болница?

Жената поклати глава и отметна платиненорусата си коса назад. Имаше ъгловати черти.

— Вашият „ръкав“ продължава да лежи в интензивното отделение, но съзнанието ви бе дигитално прехвърлено в Главното хранилище на Клина, където ще изчака физическото ви възстановяване.

Огледах се, после вдигнах очи към слънцето. В Северен край валеше почти непрестанно.

— И къде е това Главно хранилище? Или информацията е секретна?

— Боя се, че да.

— Брей, как познах!

— Службата ви в Протектората несъмнено ви е позволила да се запознаете със…

— Остави това. Говорех реторично. — Вече имах доста добра представа къде се намира хранилището. Стандартна практика при всяка планетна война или друга критична ситуация е да се изстрелват няколко дълбоко законспирирани станции с ниско албедо на обшивната повърхност, следващи налудничави елиптични орбити на достатъчно голямо разстояние от горещата точка, с надеждата, че няма да се сблъскат с някой заблуден военен кораб. Надежда, която несъмнено е оправдана, като се има предвид, че космосът е нещо доста голямо.

— С какво темпо върви всичко това?

— Реалновременен еквивалент — отвърна услужливо жената. — Но мога да го ускоря, ако настоявате.

Мисълта да прекарам известно време във виртуална безгрижна отмора несъмнено бе ужасно привлекателна, но тъй като рано или късно щяха да ме дръпнат обратно във вихъра на сраженията, по-добре беше да не се отпускам. Пък и нямаше никаква гаранция, че командването на Клина ще ми позволи да мързелувам. Два-три месеца на това сладко местенце могат да превърнат в домошар и най-закоравелия наемен убиец.

— Чувствайте се като у дома си — продължи жената. — Тук всичко е на ваше разположение. Потърсете ме, ако ви трябва нещо.

Тя вдигна ръка и ми посочи една стъклена постройка, която се открояваше в далечния край на залива.

— Тук е чудесно — подметнах нехайно. — Някъде дълбоко в мен се пробудиха първите нотки на сексуалния интерес. — Не трябваше ли да си превъплъщение на моя идеал?

Жената отново поклати глава.

— Аз съм вътрешноформатна обслужваща програма на системата, като за прототип е използвана подполковник Лусия Матаран от Върховното командване на Протектората.

— С тази коса? Ти се майтапиш.

— Освен това съм напълно дискретна. Желаете ли да се превъплътя във вашия идеал?

Също толкова изкушаващо, колкото и предложението за ускоряване на времепротичането. Но след шест месеца, прекарани в компанията на нафукани и напълно лишени от инстинкт за самосъхранение командоси, единственото, което исках, бе да остана сам.

— Ще помисля върху предложението ти. Нещо друго?

— Имате предварително записан инструктаж от Айзък Карера. Искате ли да ви го оставя в къщата.

— Не. Пусни го тук. Ще те повикам, ако ми трябва нещо друго.

— Както желаете. — Тя кимна едва забележимо и се разтвори във въздуха. На нейно място се появи мъжка фигура във военна униформа. Късо подстригана черна коса, посивяло, аристократично, насечено лице и черни, лъскави очи. Айзък Карера, орденоносец, бивш космически капитан, впоследствие основател и създател на най-страховитата военна сила на Протектората. Всеотдаен войник, командир и стратег. И от време на време, когато няма какво друго да прави, компетентен политик.

— Здравей, лейтенант Ковач. Прощавай за записа, но след Здрач се озовахме в доста тежко положение и нямам време да чакам директна връзка. От медицинския доклад разбрах, че твоят „ръкав“ ще бъде възстановен до десетина дни, така че засега не се налага да прибягваме до клониращата банка. Искам при първа възможност да се върнеш в Северен край, макар че там в момента напредването е спряно и сигурно ще се справят без теб през следващите няколко седмици. Към инструктажа е прибавен и доклад за тактическата обстановка в района, можеш да се запознаеш накрая с него. Отдели му внимание, в тази ситуация всяка свежа идея ще ни е от полза. Опитай се да събудиш прословутата емисарска интуиция. Загубата на Северен край може да нанесе непредвидими щети на…

Вече бях скочил и вървях забързано по дъсчения кей, а сетне по стръмния склон на хълма. Небето зад мен бе закрито от облаци, но не ми приличаше на задаваща се буря. Хрумна ми, че от високо гледката ще е наистина незабравима.

Зад мен гласът на Карера постепенно отслабна, погълнат от свистенето на вятъра, а холоизображението продължаваше да засипва с думи въздуха, а може би и семейството тюлени, които сигурно нямаха какво друго по-интересно да правят, освен да го слушат.