Ричард Морган - Сразени ангели

Но дори биографията ми да изплаши Шнайдер, той с нищо не го показа. На лицето му се четеше познатото вече замислено изражение.

— Емисар, значи? И кога си служил?

— Преди много време. Защо?

— Беше ли на Иненин?

Огънчето на цигарата му припламна. За един кратък миг ми се стори, че пропадам към него. Червеното му сияние се превърна в трасиращи лазерни изстрели, които прогаряха полуразрушените стени и калта под краката ни, докато Джими де Сото се боричкаше в прегръдките ми и издъхваше, крещейки, от многобройните си рани, а Иненинският плацдарм се разпадаше около нас.

Затворих очи.

— Да, бях на Иненин. Ще ми разкажеш ли най-сетне за тази твоя идея или не?

Шнайдер се пресегна и взе още една цигара.

— Чувал ли си, че по крайбрежието на Северен край, само че по-нагоре, над Собървил, са открити едни от най-старите марсиански поселища, познати на нашите археолози?

А, това ли било? Въздъхнах и преместих поглед към панорамния прозорец и гледката на Санкция IV. Трябваше да очаквам нещо подобно, но по някаква причина бях разочарован от Ян Шнайдер. Изглеждаше ми прекалено напрегнат и трескав, за да ми предлага нещо, свързано с изгубени цивилизации и заровени техноархеобоклуци.

Трябва да бяха изминали близо петстотин години, откакто сме се натъкнали на първите следи от марсианската цивилизация, но човечеството все още не се бе примирило с мисълта, че предметите, оставени от нашите отдавна изчезнали съседи, са или недосегаеми, или напълно разрушени. (По-вероятно и двете, но кой може да знае със сигурност?) Единствените наистина полезни вещи, които сме били в състояние да спасим и използваме, са техните астронавигационни карти, благодарение на които успяхме да пратим наши собствени колонизаторски кораби до гарантирано подходящи за заселване светове.

Този успех, както и разхвърляните из различни планети руини и инсталации с неясно предназначение се бяха превърнали в храна за многобройни теории, идеи и религиозни вярвания. В периода, когато често пътувах напред-назад из Протектората, имах възможността да се запозная с повечето. Според някои от тях цялата тази марсианска епопея е една голяма измама, замислена и реализирана от ООН, за да се прикрие фактът, че звездните карти са ни предадени от пътешественици във времето, дошли от нашето собствено бъдеще. Според други, склонни да повярват в религиозната страна на въпроса, ние сме били изгубени потомци на марсианците, очакващи да слеят духовете си с тези на своите предци, което щяло да стане едва след като натрупаме достатъчно по обем кармично просветление. Някои учени пък все още хранеха непотвърдени надежди, че Марс всъщност не е нищо повече от далечен пост, колония, отрязана от люлката на своята цивилизация, която все още съществува там някъде сред звездите. Любимото ми сред всички тези гениални хрумвания обаче бе, че на някакъв етап от развитието си марсианците са се пренесли на Земята и са се превърнали в делфини, за да се отърват от ограниченията на технологичното общество.

В края на краищата, всичко опира до едно нещо. Тях ги няма, а ние им събираме останките.

Шнайдер се подсмихваше.

— Мислиш, че съм изкукал, нали? Че живея в нещо като детски холофилм?

— Май позна.

— Нищо де, изслушай ме поне. — Той пушеше на къси и резки дръпвания и говореше на пресекулки. — Виждаш ли, почти всички смятат, че марсианците са били като нас, не иъв физическия смисъл на думата, но са притежавали сходна на нашата културна база.

Културна база? Това не ми звучеше като нещо, на което мястото му е в устата на Шнайдер. Сигурен бях, че го е чул от другиго. Интересът ми рязко се изостри.

— Нали разбираш, идем ли някъде, все търсим центрове на изчезнала цивилизация. Достатъчно е да съобщят за нещо подобно и се изсипва цяла армия жадни за нови открития археолози.

— Е, чак пък да се изсипва цяла армия.

Имах предвид, че при полет с подсветлинна скорост ще са необходими поне три години за някой кораб, стартирал примерно от Латимерската система, да се домъкне до тук. В междузвездното пространство нищо не става бързо.

— Тъй ли? Знаеш ли колко време отнема? От приемането на първите данни от сондата по хипервръзка до получаването на разрешение от местното правителство?

Кимнах. Като местен военен съветник бях длъжен да знам всички факти. Ако заинтересованата страна бе някоя заможна корпорация, цялата бюрократична процедура щеше да отнеме не повече от две седмици. Дадох му знак да продължи.