Ричард Морган - Вариант 13

— Следактова астрономия.

— Не — възрази той, като я остави да се посмее на шегата си, но иначе беше съвсем сериозен. — Това е нещо специално, Кармен. С теб сме благословени тази нощ.

Тя изхъмка лениво и се протегна.

— Знаеш ли — каза му след малко. — Това може да продължи дълго. Криенето. Няма да е лесно.

— На мен не ми пречи.

— Да. — Рен потърка с ръка наболата му брада. — Ти сигурно си свикнал да не ти е лесно, нали?

— Службата, за сигурност на Ръба дали ще ни търси, как мислиш?

— Не знам — замислено отговори тя. — Обадих се на едни хора да се погрижат за кашата, която оставихме на пристанището. Да почистят. Те ще прикрият следите ни, а това все е нещо. Имаме приятели, Скот. Повече приятели, отколкото можеш да си представиш.

— И врагове — каза той.

— Да. И врагове също.

Той обърна глава и я погледна в очите.

— Кажи ми честно, Кармен. Това Краят на дните ли е? Когато светът ще пропадне в пламъци и звярът ще се надигне от океана и скверни думи ще са изписани отгоре му? Срещу това ли сме се изправили? Срещу звяра?

Тя се поколеба.

— Не мисля. Той не ми е говорил за това. Знам само, че някъде има един черен човек, който го търси, също и нас. Този човек е слуга на мрака и от него трябва да се пазим, Скот. Ние двамата, каквото и да стане, ние сме слуги на светлината и трябва да сме нащрек. Черният човек идва. И когато дойде, трябва да сме готови за битка, дори за битка до смърт. Ти готов ли си за това?

— Естествено, че съм готов. Ще направя всичко необходимо. Но…

Тя се надигна още малко, за да го гледа в лицето.

— Но какво?

Скот вдигна поглед към тавана.

— Не може ли Той да направи нещо, за да спре черния човек?

— Не още — меко каза тя. — Поне така ми каза. Не е дошло времето. Той си има други грижи, Скот, друга работа. Сложно е, знам, не се правя, че разбирам всичко, знам само онова, което ми е било разкрито, и само него мога да кажа и на теб. Трябва да имаме вяра, Скот, така ми каза той. Това е нещо важно в християнството, нали? Да имаш вяра и да не подлагаш на съмнение онова, което ти е разкрито?

— Ами, да…

— Знам, че сега може и да не звучи много смислено, но ако имаме вяра, мисля, че накрая ще разберем. Ние имаме роля, отредена ни във всичко това, Скот. Ти имаш роля. Възмездие се носи по вятъра и, ъъ, адските огньове го следват по петите. Онези, които застанат на пътя му, ще паднат; които го последват с вяра, ще пребъдат.

— Тогава това означава… — Той стисна силно ръката й. Кръвта препускаше ударно във вените му, слабините му се размърдаха. — Означава, че Той наистина е дошъл да ни съди. Че времето наистина е дошло.

И тогава внезапно си спомни хлътналите очи и изпитото лице на странника, спомни си какво е тези очи да те пронижат отблизо, и като погледна отново към тавана, разбра, че вече не усеща топлия пулс на отдавна жадуваната реабилитация, потвърждението, че е бил прав да вярва в онова, в което беше вярвал напук на всичко. Вместо това, от нищото сякаш, го беше връхлетял споменът за онези очи, за оглозганото до кокал лице, и той се чувстваше изтръпнал и уплашен.

„Възмездие се носи по вятъра.“

На петдесет километра от Ван Хорн междущатска магистрала №10 точеше бледосивата си ивица през пустинната нощ право към ниските, прегърнали хоризонта планински възвишения, чиито имена мъжът, наричащ себе си Еди Танака, не си беше направил труда да научи. Звезди пробиваха кадифеното синьо-черно небе като върховете на безброй ножове, в ярък контраст с мътночервеникавите ореоли на автоматизирания тежкотоварен транспорт отдолу, който фучеше по магистралата и в двете посоки като рояк огромни безмозъчни насекоми. Монотонният шум на автовозите ту се усилваше, ту затихваше в мрака. Подминаваха ярката лазерна реклама на Табита с безразличие, което никой жив шофьор не би могъл да развие у себе си.

„Е, нормално е — помисли сърдито той. — Този тип стока не им е от голяма полза на компютъризираните автопилоти.“

Вдигна поглед към небесния билборд на бардака — името беше изписано с разкрачени вампирски букви, каквито оригиналната Табита никога не би одобрила, ако не беше продала бизнеса си и не се беше прехвърлила отвъд границата, в Ръба, веднага щом събра необходимия капитал. Зад тънките заострени букви като зад затворническа решетка женски фигури ту се появяваха, ту изчезваха, цветът на плътта им изглеждаше съвсем естествен и само строгите ограничения върху рекламата във вид на задължителното пикселиране ги деляха от пълната автентичност.