Ричард Морган - Вариант 13

Имаше една история, която Скот помнеше от комикса „Краят на дните“, Том III, книжка 137 — „Триумфът във Вавилон“. Увит в дълго палто, Спасителят броди из каньоните от огледално стъкло на Ню Йорк с дългоцевен колт на кръста и с палка, направена от пропито с пот и кръв парче от кръста, на който е загинал. Отваря с ритник стъклената врата на едно кафене близо до Уол Стрийт и спуква от бой събралите се там модерни сарафи. Брокерки с дълги черни чорапи и наклепани с грим лица се гърчат на пода в краката му, начервените им развратни усти зеят от ужас, бедрата им се виждат изпод късите курвенски поли. Дебели мъже с големи носове и скъпи костюми врещят и панически се разбягват пред посичащата палка. Кръв и картонени чаши за кафе хвърчат навсякъде, крясъци. „Хрус“, с големи черни букви, озвучава счупените кости.

„Страшният съд!“

Скот пак вдигна ръка към превръзката на главата си и реши, че в крайна сметка май се е отървал леко.

В камиона, зяпнал изпитото спящо лице, се беше навел да прошепне на Рен:

— Наистина ли е Той?

Тя го изгледа странно.

— Ти кой мислиш, че е?

— Той, Исус. Господ Бог, който се е върнал. — Преглътна и облиза устни. — Това… ние сега, сещаш се, това Краят на дните ли е?

Никакъв отговор. Тя само го изгледа странно и му каза да си почине, за да събере сили, щели да му трябват. Като си го припомняше сега, той реши, че сигурно е говорил несвързано, все едно бълнува от сътресението.

А после лекарят и другите помагачи по пътя. Хора, които Рен, изглежда, познаваше добре. Прехвърлиха се в друг камион, после имаше някаква къща и меко легло в покрайнините на градче, чието име Скот така и не разбра. Още една дълга и безсънна нощ във високопроходим джип, после, призори, слязоха тук, при изоставената въздушна база насред пустинята.

А после чакането.

Скот се постара да е полезен. Чистеше след Рен и странника, изпъваше им спалните чували всяка сутрин и им прибираше нещата — странно, но веднъж зърна в раницата на Рен библия и сноп навити на руло разпечатки от религиозни републикански сайтове, някои от които самият той познаваше добре. Затвори полекичка раницата и повече не погледна вътре, защото по природа не обичаше да си вре носа в чужди работи. Само смръщи смутено вежди, а после се опита да го прогони от мислите си. Вместо това спретна нещо като маса и три ниски столчета от боклуците, които се търкаляха около контролната кула и хангарите. В ъгъла на един от хангарите откри скелета на останала без криле „Чесна“, покрита небрежно с дебел непрозрачен найлон — от него направи завеси за две от тоалетните и банята с душовете. Пак той се грижеше за храната. Запасите, оставени им от шофьора на джипа, се състояха почти изцяло от самозатоплящи се порциони, но Скот се стараеше да внася известно разнообразие от наличните ресурси и носеше храната на другите двама в кулата, когато те не даваха признак, че се канят да слизат. Опитваше се да не зяпа странника. Пестеше предписаните му от лекаря болкоуспокояващи й се молеше старателно всеки път, когато сядаше да яде и лягаше да спи. Колкото и да беше странно, чувстваше се добре, по-добре отпреди.

— Скоро ще е.

Скот се стресна. Тишината в полуразрушената сграда ставаше някак още по-плътна след свечеряване и гласът на Рен го стресна като изстрел. Вдигна очи и я видя на вратата, която водеше към стълбището на кулата. Светлината от последните червеникави отблясъци на залеза се смесваше със синьото сияние на походните лампи, които беше запалил, и се отразяваше в очите й и в дългия цип на старомодното й кожено яке.

— Какво правиш?

— Моля се. — Каза го предизвикателно, защото през последните дни не я беше виждал да прави същото.

Тя кимна, влезе в стаята и се сви с несъзнателна грация върху спалния си чувал.

— Трябва да поговорим — каза и гласът й му прозвуча уморено. — Защо не дойдеш при мен?

Той за малко да подскочи пак.

— Защо?

— Няма да те ухапя, Скот.

— Аз, ъъ, знам, че няма да ме ухапеш, но и оттук те чувам добре.

— Може и така да е, но предпочитам да не викаме. Ела тук.

Той стисна устни, стана от своя спален чувал и тръгна към нейния. Тя кимна вляво от себе си и Скот тромаво приклекна до нея, без да сяда съвсем. Заля го миризмата й, омърсена леко от пустинна пот — сети се, че за последно се беше къпала предната сутрин. Погледна го в лицето и той усети същото пристягане в гърдите като преди. Тя кимна нагоре, към тавана и кулата над тях.

— Знаеш кой е той — прошепна му. — Нали?