Ричард Морган - Вариант 13

Джеф свали обвиняващия пръст, насочен досега към лицето на брат му, погледна в чашата си и вдигна вежди, може би изненадан от внезапния си изблик на емоции.

— Поне на мен ми подейства така.

Стаята сякаш сгърби за миг рамене. Седяха и мълчаха. След малко Джеф стана и тръгна към барчето.

— Да ти налея ли още едно?

Нортън поклати отрицателно глава.

— Трябва да тръгвам. Утре ще ставам рано.

— Няма ли да останеш да спиш?

— Ами…

— За Бога, Том. Толкова ли не се разбираме? — Джеф спря да налива, обърна се и го прикова с поглед. — Стига, няма начин да хванеш ферибот толкова късно. Наистина ли ще вземеш такси и ще изминеш целия обиколен път само за да не спиш под моя покрив?

— Джеф, не става въпрос за…

— Том, знам, че понякога съм истински задник, знам го. Знам, че у мен има неща, които не одобряваш и които според теб мама и татко също не биха одобрили. За Бога, да не мислиш, че и нашият старец е бил светец през целия си шибан живот?

— Не знам — тихо каза Нортън. — Но и да не е бил, поне никой от нас не го е разбрал.

— И за мен не разбра ти. Аз ти казах, по дяволите.

— Да, за което много ти благодаря.

— Том, аз съм ти брат, за Бога. Кой ти намери тая шибана работа в КОЛИН, някой друг може би?

Нортън скочи.

— Направо не мога да повярвам. Предай много поздрави на Меган и децата. Извини ме, че не ми остана време да им взема нещо.

— Том, чакай. — Разпери широко ръце в успокоителен жест, забравил за питието. — Извинявай, беше гадно от моя страна. Добре де, не аз ти уредих работата, и без мен беше сред първите в списъка. Но онова лято казах добра дума за теб пред доста хора. И пак бих го направил. Ти си ми брат, нима мислиш, че това не означава нищо за мен?

— Меган е твоя съпруга. Това не означава ли нещо за тебе?

— За Бога, не е същото. Тя е жена. Не, не. — Млъкна и размаха безпомощно ръце. — Семейният живот е нещо друго. Просто така се получава. Раждат ти се деца, натрупва се умора, блясъкът потъмнява. И се появява нуждата да намериш нещо, нещо… И аз не знам, нещо ново, нещо, което да ти напомни, че още си жив. Че не се превръщаш в един от двама безобидни старци в костарикански пенсионерски комплекс.

— Това ли са мама и татко според теб?

— Това са, Том. Ако ходеше по-често при тях, щеше да знаеш. И да започнеш да разбираш.

— Да бе. Изчукал си една от бонобо-бегълките, потърсили помощ от фондацията ви, защото мама и татко са стари. Основателна причина, няма що.

— Том, представа си нямаш за какво говориш. Ти си на трийсет и седем години, никога не си бил женен, нямаш семейство. Искам да кажа, че… — Джеф, изглежда, се мъчеше да достигне до нещо дълбоко в себе си. — Виж, наистина ли мислиш, че Меган ще се засегне чак толкова, ако научи? Тоест, да, ще реагира, както се очаква от нея, ще ме изгони от къщи, ще плаче на лягане и на ставане. Но накрая, Том, ще направи онова, което е най-добро за децата. Сега те са нейният свят, не аз. Вече не бих могъл да й разбия сърцето, дори да исках, дори да се опитам. Проста генетика, Том, проста шибана генетика. За Меган аз съм на второ място след децата просто защото така е програмирана .

— А ти изчука Нюинг просто защото на теб това ти е програмирано, така ли?

Джеф изпуфтя шумно, сведе поглед и разпери ръце.

— Ами да, има нещо такова. Програмите ни просто съвпаднаха, моята и нейната. Имам предвид Ню. Така де, аз съм големият алфа-мъжкар във фондацията, патриархът и най-големият шеф в нейното непосредствено обкръжение. За една бонобо това е мишена по-голяма и от хуя на Лари Ластмън.

— И ти услужливо си се предоставил, един вид? Било ти е непоносимо да разочароваш момичето?

Още една въздишка. Този път Нортън я разчете като знак, че брат му е изгубил желание да спори. Джеф се тръшна в креслото си и го погледна. После каза тихо:

— Добре, Том. Мисли каквото искаш. Предполагам, че никога не си чукал бонобо, така че няма как да знаеш какво е усещането, безкрайната податливост и послушание, женственост от най-чист вид, която се разтваря в ръцете ти като цвете…

Той поклати глава.

— Забрави. Ще ти повикам такси.

— Не. — Нортън усети някакво странно, приплъзващо се в гърдите му чувство. — Ще остана, Джеф. Извинявай, аз просто… денят ми беше ужасен.

— Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Виж, не искам да те съдя, Джеф. Прав си, никой от нас не е светец. Всички сме правили неща, от които… — Меган, яхнала го в мотела, поднася гърдата си към устните му, а очите й са фокусирани другаде, сякаш той е някакво скучно домакинско задължение. Към края затваря напълно очи, движи се все по-бързо нагоре-надолу на крачка от собствения си оргазъм и сумти гърлено и през стиснати зъби: „Ах ти, копеле гадно, шибано копеле гадно“. Само мисълта за това го беше втвърдявала седмици наред след това, макар да беше почти сигурен, че не него е имала предвид, а когато по-късно я попита за това, тя отрече да е казвала каквото и да било… — Неща, за които съжаляваме и които бихме заличили, ако имаше начин. Не мисли, че аз съм по-различен.