Ричард Морган - Вариант 13

Джеф го изгледа изпитателно.

— Ти пропускаш нещо много важно в тази история, Том. — Вдигна ръце с дланите напред. Имаше нещо почти умоляващо в погледа му. — Аз не съжалявам за Нюинг. Нито за другите, защото Бог ми е свидетел, че тя беше само първата. Не съм ти казвал за тях заради начина, по който реагира, когато ти казах за Ню. Да, всяка от тези мимолетни връзки беше и един вид емоционално усложнение, излишен стрес. Но не мога насила да се почувствам виновен, нито насила да съжаля, че се е случило. Можеш ли да разбереш какво ти казвам? Можеш ли да понесеш мисълта, че брат ти е такъв?

„Не мога насила да съжаля, че се е случило.“

Нортън приседна внимателно на другото кресло, на ръба. Думите на Джеф бяха като извадени от сърцето му остри скоби, внезапно облекчение от болка, чието съществуване не е осъзнавал напълно. Ослепителната истина за чувствата му към Меган изпълни новите пространства. Поседя така, мъчеше се да балансира някак нещата, после кимна.

— Ами да — каза. — Защо да не понеса тази мисъл? Така или иначе, нямам друг избор. — Сви рамене и се усмихна. — Братя сме все пак, нали?

Джеф кимна енергично.

— Точно така.

— Ами налей ми още едно тогава, бате. И оправи леглото в стаята за гости. Кога ще се върне Меган?

Спяха в износени спални чували от наноматерия — „Такива използват истинските заселници на Марс!“, както твърдеше разнищеният етикет на неговия чувал — но винаги вътре. „Горе има твърде много очи — каза сериозно Рен, докато стояха при вратата на хангара вечерта на втория ден и гледаха как звездите примигват на изток. — По-добре да не привличаме внимание“. Изоставените сгради на въздушната база предлагаха убежище както от сателитното сканиране, така и от пустинното слънце. През деня вътре ставаше адски горещо, но през дупките на отдавна изпочупените прозорци и липсващите в голямата си част врати ставаше течение, което разхлаждаше малко въздуха. Стените в стаите, които използваха, бяха оголени до бледожълтия хоросан, само тук-там бяха останали кръпки боя, не работеха и лампите, нито една. Колкото и да беше странно, тоалетните и душовете бяха в изправност, макар от крановете да течеше само студена вода, а липсата на врати да нарушаваше усамотението. Нямаше захранване към асансьора на контролната кула, но стълбите изглеждаха безопасни. От кулата се откриваше несмущавана гледка към мрежата от древни бетонни писти наоколо и равната земя около тях.

Рен прекарваше много време в кулата. Сигурно следеше за поява на нежелани посетители, мислеше си Скот, и си шушнеше със странника, с Него. Последното притесняваше Скот, макар и по неизяснени докрай причини.

Накрая стигна до заключението, че е от липса на достатъчно вяра. Пастор Уилям винаги казваше, че липсата на вяра атакува най-напред и най-тежко така наречените „свободомислещи“, а Бог му беше свидетел, че беше далеч от родината достатъчно дълго, за да се зарази, да възприеме част от самодоволството и вечните съмнения на живота по Западното крайбрежие. Изпитваше смътни, неконтролирани пристъпи на гняв при мисълта за това, за осветените от лазерни реклами нощи, за безконечния разяждащ, натъпкан със стимуланти въртоп на така наречения модерен живот, от който не можеш да избягаш никъде, дори в църквите, а Бог му бе свидетел, че беше потърсил убежище там — уви, напразно. Блудкави и сладникави проповеди, домашните сбирки в стил „нека застанем в кръг и си хванем ръцете“, сълзливите празни словоизлияния, един вид евтина психоанализа, чиято единствена цел беше да оправдаят слабостите и моралните падения на говорещия — всичко това в продължение на три и повече години беше съсирвало и замазвало яснотата на собствените му убеждения, обърквало беше простичката аритметика на доброто и злото, чиято правота той дяволски добре познаваше, защото така му подсказваше шибаното му сърце.

Главата го болеше.

Болката ту идваше, ту си отиваше, още откакто се беше събудил в каросерията на подрусващия камион и беше вдигнал ръка към бинта, увит около главата му над очите. Онази вечер Рен го беше завела на лекар и той му каза, че главоболието е нормален симптом при подобни наранявания и че с малко късмет до няколко дни ще отшуми.

Нараняванията, причинени му от странника. Как можеше това да е правилно? Отначало не успяваше да съзре смисъла.

„Той ще се върне… — Тихият глас на пастор Уилям се лее от амвона като далечна гръмотевица, гръмотевица, която се носи с крилата на буря, прииждаща право към теб. Разправяха, че получил обучението си в една от южнокаролинските мегацъркви, и като го слушаше човек как говори и как от думите му ти настръхваха косите, сигурно беше така. — Той ще се върне, но как ще стане това, питате вие. Е, аз ще ви кажа, приятели, аз ще ви кажа… — Гласът му вече не е тих, постепенно е прераснал в гръмотевичен рев. — Няма да е празник на прегръдките и целувките, както го описват в песните си чернилките. Не, господа, денят на Неговото завръщане няма да е ден за празнуване, няма да е пикник и пряк път към рая за всички ви. Когато Исус се върне, то ще е, за да ни съди, и ще ни съди жестоко, мъже, жени и деца, всички нас, защото ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ГРЕШНИЦИ и този грях, този ужасен черен грях трябва да бъде платен веднъж и завинаги. Погледнете в сърцата си, приятели мои, погледнете в сърцата си и намерете там този черен грях, и се молете за силата да го изрежете от себе си преди Деня на Страшния съд, защото ако не го направите вие, ще го направи Той, а Бог не използва упойка, когато оперира душите.“