Колин Уилсън - Знаменити престъпници

Методът на ДНК отпечатъците означава, че вероятността изнасилвачът да се изплъзне безнаказано е точно толкова малка, колкото на крадеца, който оставя пръстовите си отпечатъци.

Друго важно откритие спомогна за разрешаването на проблема със серийния убиец, тип престъпници, разгледан по-нататък в книгата. През 70-те години на XX в. новата академия на ФБР в Куонтико, Вирджиния, започна да разработва метода на „психологическия портрет“. Проучването на десетки убийци разкри, че те оставят своего рода личностен отпечатък върху престъпленията си и че по подробностите на престъплението опитните „портретисти“ често са в състояние да определят какъв човек го е извършил. В случай с няколко заподозрени това може да спести много работа на полицията.

През септември 1977 г. ученичката Джули Уитмайър изчезнала на път за вкъщи и на другия ден открили голото й тяло. От полицията в Плат Сити, Канзас, решили да се обадят в новата Поведенческа група в Куонтико. Групата проучила случая и пратила мнение, че убиецът е сексуално разочарован „самотник“, навярно не особено интелигентен и преждевременно развит физически. Това описание отговаряло на тийнейджъра Марк Сейджър, който бил в списъка на заподозрените. По време на разпита Сейджър признал, че е изнасилил и убил момичето.

През 80-те години на XX в. полицията в Анкоридж, Аляска, разследвала случай, в който изчезвали изпълнителки в топлес и стриптийз барове. По-късно те били откривани голи и мъртви в плитки гробове. Седемнайсетгодишна проститутка подала жалба в полицията, че била изтезавана в мазе от местния бизнесмен Робърт Хансън, но успяла да избяга, докато той се опитвал да я качи на частния си самолет. Хансън отрекъл и представил алиби, подкрепено от двама негови уважавани колеги.

Полицията в Анкоридж пратила в групата на ФБР описание на Хансън — дребен, сипаничав, червенокос, горд с ловджийските си умения, колекционер на трофеи. От ФБР отговорили, че Хансън съответства на психологическия портрет на човека, способен да извърши такива убийства, и че почти със сигурност пази трофеи от жертвите си. По техен съвет полицията в Анкоридж осведомила колегите на Хансън, че ще трябва да свидетелстват за алибитата си под клетва пред разширен състав на съдебни заседатели и че ще бъдат осъдени на затвор, ако се окаже, че лъжат. Те веднага признали, че алибитата им са измислени и че просто са направили услуга на своя приятел. Хансън бил арестуван и била издадена заповед за обиск на дома му. Както предполагали, открили „трофеи“, взети от жертвите, както и пушката, с която били убити повечето жени. Пред лицето на тези улики бизнесменът признал, че искал от проститутките орален секс и ако откажели, ги принуждавал с оръжие да се съблекат и ги преследвал като дивеч, докато не ги откриел и убиел. Не му доставяло удоволствие самото убийство, а преследването. Хансън бил осъден на доживотен затвор.

Тези успехи на криминалистиката означават, че новите методи за разкриване поне вървят в крак с новите престъпления. Можем само да се надяваме, че тези успехи ще направят живота на гражданите през XXI в. по-безопасен.

И накрая, дължа извинение на читателя. Много от частите на тази книга са написани в началото на 70-те години на XX в. за списанието „Престъпления и наказание“, на което бях консултант. Всяка част разказваше за известно следствие, известен съдебен процес, разгледани на фона на историята на проблема. Моята задача беше да напиша историята.

Естествено нямаше смисъл да обсъждаме темите, отразени в известните следствия и процеси. Аз обаче често ги цитирах, защото читателят просто трябваше да прелисти страницата, за да открие за какво става дума. В този том явно не е така, затова направих всичко възможно да отстраня тези цитати. За съжаление това не винаги беше възможно, но поне ще знаете каква е причината, ако в главата за предателите се натъкнете на името Роджър Кейсмънт или в главата за лекарите убийци — на името Сам Шепард (който, между другото, официално е обявен за невинен).

Едно убийство, което би подложило на изпитание находчивостта на Шерлок Холмс, било извършено през септември 1901 г. в Монтана. Открили трупа на един старец, Дотсън, в колибата му край Хелмсвил с куршум в сърцето. На отсрещната стена имало дървена рамка, на която била поставена пушка, насочена срещу мъртвеца. От главата му водела връв, минавала през метална халка на стената и стигала до спусъка на оръжието. Приличало на очевидно самоубийство. До трупа намерили писмо, което явно потвърждавало тази теза. Писмото гласяло: „Моя син Клинт не е убил оня Кълинейн. Клинт излъга, за да ме спъси. Аз го извръших“. Подписът бил на Оливър Дотсън и приятелите му потвърдили, че почеркът наистина е негов.