Франсис Фукуяма - Произход на политическия ред

Когато едно общество не успее да се справи със сериозна фискална криза чрез сериозна институционална реформа подобно на френската монархия след неуспеха на Великия съвет през 1557 г., то се изкушава да прибегне до редица краткосрочни решения, които ерозират и в последна сметка корумпират собствените му институции. Тези половинчати решения са свързани с отстъпки пред различни заинтересовани кръгове и лобита, които неизменно представляват хора с богатство и власт във френското общество. Неуспехът да се балансира бюджетът на страната води до фалит и делегитимация на самата държава, което в края на краищата приключва с Френската революция.

Съединените щати далеч не са в толкова сериозна морална и фискална криза като Стария режим на Франция. Съществува опасност обаче с течение на времето положението да продължи да се влошава при отсъствието на някаква мощна сила, която да извади системата от сегашното ѝ нарушено институционално равновесие.

Една обща нишка свързва много от нашите днешни безпокойства за бъдещето – от възраждането на авторитаризма в Русия, през корупцията в Индия и провалените държави в развиващия се свят до непоклатимите лобита в съвременната американска политика. Тя е свързана с трудностите при създаване и поддържане на ефективни политически институции, управления, които са едновременно силни, съблюдават строги правила и са отговорни. Това може да изглежда като нещо очевидно, с което всеки четвъртокласник би се съгласил, но ако се замислим по–дълбоко, истината е, че много интелигентни хора не го разбират.

Да започнем с въпроса за оттеглянето на третата вълна и демократичната рецесия, обхванала света в началото на XXI в. Причините за нашите разочарования във връзка с неуспеха при разпространението на демокрацията според мен не се дължат на нивото на идеите в настоящия момент. Идеите са изключително важни за политическия ред; легитимността на едно управление е това, което обединява населението и го убеждава да приеме неговата власт. Рухването на Берлинската стена бележи краха на един от най–големите противници на демокрацията – комунизма, и бързото разпространение на либералната демокрация като най–общоприетата форма на управление.

Това е валидно и в настоящия момент, когато демокрацията – по думите на Амартя Сен – си остава политическото състояние „по подразбиране": „Макар че демокрацията все още не се практикува повсеместно, нито пък е приета повсеместно, според преобладаващото световно обществено мнение демократичното управление е придобило статуса да бъде възприемано като правилно в общи линии." Твърде малко хора по света изповядват открито възхищението си от петронационализма на Владимир Путин, „социализма на XXI в." на Уго Чавес или Ислямската република на Махмуд Ахмадинеджад. Нито една важна международна институция не подкрепя нищо друго освен демокрацията като основа за справедливо управление. Бързият растеж на Китай предизвиква завист и интерес, но неговият строг модел на авторитарен капитализъм нито може лесно да бъде описан, камо ли пък копиран от други развиващи се страни. Престижът на съвременната либерална демокрация е толкова голям, че днешните авторитарни режими са принудени да провеждат избори и да манипулират медиите иззад кулисите, за да се легитимират. Тоталитаризмът не само почти е изчезнал от света; авторитарните режими засвидетелстват почитта си към демокрацията, като се преструват, че са демократични.

Следователно причина за провала на демокрацията е не толкова идеята, колкото изпълнението: повечето хора по света биха предпочели да живеят в общество, в което правителството им е отговорно и ефективно и предоставя изискваните от гражданите услуги по – своевременно и икономично. Но твърде малко правителства са в състояние да направят и двете, защото институциите са слаби, корумпирани, неспособни, а в някои случаи напълно отсъстват. Активността на протестиращите и на защитниците на демокрацията по целия свят – от Южна Африка до Корея, Румъния и Украйна – може да се окаже достатъчна, за да доведе до „смяна на режима“ от авторитарно към демократично управление, но последното няма да успее без продължителен, скъп, труден и мъчителен процес на институционално строителство.

Налице е любопитна слепота по отношение на значението на политическите институции, засегнала много хора през годините, които мечтаят за един свят, в който ще се освободим по някакъв начин от ограниченията на политиката. Тази специфична фантазия не е характерна нито само за лявото, нито само за дясното; и едните, и другите имат своите версии за нея. Бащата на комунизма Карл Маркс прави знаменитото си пророчество за „отмирането на държавата", след като пролетарската революция вземе властта и премахне частната собственост. Левичарските революционери, от анархистите на XIX в. нататък, смятат, че е достатъчно да унищожат старите властови структури, без да помислят сериозно какво ще заеме тяхното място. Тази традиция продължава чак до настоящето с внушението на антиглобалистки автори като Майкъл Харт и Антонио Негри, че икономическата несправедливост може да бъде премахната чрез подкопаване на суверенитета на държавите и заменянето му с „множество“ в мрежа.