Франсис Фукуяма - Произход на политическия ред

В началото на второто десетилетие на XXI в. неспокойствието в демократичния свят се проявява под няколко различни форми. Първата от тях е безапелационната отмяна на демократичните придобивки в страни като Русия, Венецуела и Иран, където избраните лидери са заети с демонтирането на демократичните институции чрез манипулиране на избори, закриване или закупуване на независими телевизионни канали и вестници и ограничаване на дейността на опозицията. Либералната демокрация е нещо повече от мажоритарно гласуване по време на избори; тя представлява сложна съвкупност от институции, които ограничават и регулират упражняването на властта чрез закони и система на взаимни ограничения. В много страни официалното приемане на демократична легитимност е придружено от систематично премахване на контрола над изпълнителната власт и ерозия на правовия ред.

В други случаи държави, които сякаш извършват преход от авторитарно управление, зациклят в т.нар. от анализатора Томас Кародърс „сива зона", в която не са нито напълно авторитарни, нито особено демократични. Много от държавите правоприемници на бившия Съветски съюз като Казахстан и Узбекистан в Централна Азия се озовават в тази ситуация. В годините след падането на Берлинската стена през 1989 г. се наложи общоприето мнение, че почти всички държави са в преход към демокрация и че неуспехите в демократичните практики с течение на времето ще бъдат преодолени. Кародърс изтъква, че тази „парадигма на прехода" е неоправдана, тъй като много авторитарни елити нямат никакъв интерес от изграждането на демократични институции, които биха ограничили тяхната власт.

Трета категория загриженост не е свързана с неуспеха на дадена политическа система да стане или да остане демократична, а по–скоро с неспособността ѝ да гарантира основните услуги, които хората изискват от своето правителство. Самият факт, че една страна има демократични институции, ни казва много малко по въпроса дали е управлявана добре или зле. Този неуспех да се изпълни обещанието за демокрация е може би най–голямото предизвикателство по отношение на легитимността на подобни политически системи.

Пример за това е Украйна. През 2004 г. Украйна изненада света, когато десетки хиляди хора се събраха на киевския площад „Майдан“[6], за да протестират срещу манипулирането на президентските избори в страната. Тези протести, станали известни като Оранжевата революция, станаха причина за нови избори и за възкачването на реформатора Виктор Юшченко на поста президент. След като дойде на власт обаче, Оранжевата коалиция се оказа абсолютно безпомощна, а самият Юшченко разочарова надеждите на поддръжниците си. В правителството избухнаха вътрешни конфликти, то не успя да се справи със сериозния проблем на Украйна с корупцията и стана причина за икономическия срив по време на глобалната финансова криза през 2008– 2009 г. Резултатът е избирането в началото на 2010 г. на Виктор Янукович, човекът, обвинен във фалшифицирането на изборите през 2004 г., което предизвика избухването на Оранжевата революция.

Демократичните страни страдат и от много други управленски провали. Добре известно е, че Латинска Америка притежава най–високото ниво на икономическо неравенство в сравнение с всеки друг регион на света, като там класовите йерархии често съответстват на расовите и етническите различия. Възходът на популистки лидери като Уго Чавес във Венецуела и Ево Моралес в Боливия е не толкова причина за нестабилност, колкото симптом на това неравенство и на чувството за социално изключване, изпитвано от мнозина, които са граждани само на книга. Неизменната бедност често поражда други видове социални разстройства като бандитизъм, наркотрафик и всеобщо чувство за несигурност у обикновените хора. Организираната престъпност в Колумбия, Мексико и Салвадор застрашава самата държава и нейните основни институции, а тяхната неспособност да се справят успешно с тези проблеми подкопава легитимността на демокрацията.

Друг пример е Индия, изключително успешна демокрация от обявяването на нейната независимост през 1947 г. – забележително постижение предвид нейната бедност, етническо и религиозно многообразие и огромни размери. (Защо един по–обстоен исторически преглед на политическото развитие на Индия би следвало да намали изненадата ни е предмет на глави 10–12.) Въпреки това индийската демокрация подобно на производството на колбаси[7] изглежда все по–малко привлекателна, колкото повече я опознаваме. Срещу почти една трета от индийските законодатели например са предприети наказателни производства, някои от които за тежки престъпления като убийство и изнасилване. Индийските политици често практикуват открита форма на политически патронаж, при която се търгуват гласове за политически услуги. Капризността на индийската демокрация създава големи проблеми на правителството при вземането на важни решения по въпроси като инвестирането в мащабни инфраструктурни проекти. А в много индийски градове бляскави центрове с превъзходни постижения в областта на високите технологии съществуват в непосредствена близост с бедност от африкански тип.