Барбара Демик - Химн на смъртта

Избраната от тях граница нямала никакво отношение към Корейската история или география. Малкият палец, стърчащ встрани от Китай, който представлява Корейският полуостров, е добре очертана територия, заобиколена от Японско море на изток, Жълто море на запад и реките Ялу и Тумън, очертаващи границата с Китай. Нищо в него не подсказва, че съществува място, където полуостровът може естествено да бъде разделен на две. 1300 години преди японската окупация Корея е била обединена държава, управлявана от династията Чосон, една от най-продължителните монархии и историята на света. Преди династията Чосон управлявала династията Корьо (918-1392), а преди това три държави са се борили за надмощие на полуострова. Политическото разделение вървяло от север на юг, източната част естествено гравитирала около Япония, а западната – около Китай. Поставянето на граница между северната и южната част било изцяло чуждо творение, измислено във Вашингтон и наложено на корейците, без те да имат думата. Според слуховете държавният секретар по това време Едуард Стетиниъс питал подчинените си къде се намира Корея. Корейците били разгневени, че ги разделили също както Германия. В крайна сметка във Втората световна война те не били агресори, а жертви. По време на тези събития корейците иронично описвали собствената си ситуация като тази на "скариди сред китове", смачкани в съперничеството на великите сили.

Нито една от великите сили не била склонна да отстъпи територията си, за да позволи независимостта на Корея. Самите корейци били разделени на повече от дузина съперничещи си фракции, много от които с комунистически симпатии. Временната граница, очертана на картата, скоро се материализирала в реална форма. През 1948 г. била създадена Република Корея под ръководството на седемдесетгодишния Ли Син Ман, краен консерватор с докторска степен от университета "Принстън". Скоро след това Ким Ир Сен, боец от антияпонската съпротива, подкрепен от Москва, последвал примера му, като обявил Северна Корея за Корейска народнодемократична република. Очертаната по 38-ия паралел линия в крайна сметка се превърнала в 250 километра дълга и 4 километра широка барикада от спираловидни телени заграждения, противотанкови препятствия, укрепления, насипи, ровове, вкопани танкове и мини.

Тъй като и двете страни имали претенции да са легитимното управление на Корея, войната била неизбежна. Преди зазоряване в неделната сутрин на 25 юни 1950 г. войските на Ким Ир Сен щурмували границата със съветски танкове. Те бързо завзели Сеул и се насочили на юг, оставяйки неокупирана само малка територия около югоизточния крайбрежен град Пусан. дръзкият десант в Инчхон на четиридесетхилядна американска войска под командването на генерал Дъглас Макартър през септември същата година спрял хода на комунистическото настъпление. Освен САЩ и Южна Корея към военния конфликт се присъединили войските на още петнадесет държави в обща коалиция под флага на ООН – сред тях Великобритания, Австралия, Канада, Франция и Нидерландия. Те си възвърнали Сеул и се насочили на север към Пхенян и по-навътре в севернокорейската територия. Когато приближавали река Ялу, китайски комунистически сили влезли във войната и ги отблъснали. До подписването на примирие на 27 юни 1953 г. почти три милиона души загинали, а полуостровът тънел в развалини. Границата останала почти същата по 38-ия паралел. Дори според неясните стандарти на военното дело през двадесети век тази война се определя като безсмислена и неуспешна.

Те У бил на осемнадесет години, когато комунистите нахлули. Майка му и сестрите му разчитали на него за прехраната си, защото баща му починал преди началото на войната. С въоръжени сили, наброяващи едва шестдесет и пет хиляди души – приблизително една четвърт от войските на Северна Корея, южнокорейците не били подготвени за инвазията. Те се нуждаели от всички годни мъже, които можели да намерят. Някои от фермерите, отглеждащи ориз, симпатизирали на Северна Корея, защото чували слухове, че комунистите ще им дадат безплатна земя. Икономическото им положение не се подобрило след разгрома на японците. Но повечето млади мъже не се интересували от политика. "В онези дни нe различавахме ляво от дясно" – връщаше се в спомените си и Джонг Хун. Каквито и да са били политическите им убеждения, те нямали друг избор, освен да се запишат в южнокорейската армия.

Те У се издигнал до сержант. Последната битка на неговото под-разделение била близо до село Кимхуа, намиращо се на четиридесет километра северно от 38-ия паралел. Кимхуа (по-късно преименувано на Къмхуа) представлявало единият връх на това, което американските военни нарекли "Железният триъгълник", стратегическа долина, заобиколена от гранитни планини. (Пьонгганг и Чхоруон представлявали останалите два върха.) В района се провели някои от най-тежките сражения към края на войната, когато китайците се опитвали да избутат фронтовата линия на юг в очакване на примирието. Вечерта на 13 юли 1953 г. три дивизии от китайските войски – около шестдесет хиляди души, предприели изненадващо нападение срещу войските на ООН и Южна Корея. Към 19.30 часа комунистическите сили започнали да бомбардират позициите на ООН. Около 22.00 часа изстреляли сигнални ракети, за да види армията на противника "как хълмовете и долините оживяват от хилядите китайски войници", както по-късно си спомня редник от американската армия. От всички страни пищели сигнални тръби и те виждали как китайските войски се носят към тях. "Не можехме да повярваме. Беше като сцена от филм, разиграваща се пред очите ни" – разказва бившият американски войник. От седмици не било спирало да вали и по хълмовете "се стичали реки от кръв и вода". Те У, който по това време бил прехвърлен в медицинско под-разделение, пренасял южнокорейски войник на носилка, когато ги обкръжили китайците. Това се случило едва две седмици преди сключването на примирието, но той и още около петстотин други пехотинци от южнокорейската армия били пленени.