Барбара Демик - Химн на смъртта

На петнадесетгодишна възраст Джун Санг вече имал натрапчивото прозрение, че се интересува от противоположния пол, но никога не бил насочвал интереса си към конкретно момиче – до този момент. Той бил гледал достатъчно филми, за да може за момент да си представи първата среща с нея така, както би се развила на екрана. По-късно си спомнял този момент като вълшебна сцена от цветен филм, в която Ми-ран била обгърната от мистериозна светлина. "Не мога да повярвам, че в този малък град има такова момиче" помислил си той.

Обиколил няколко пъти около тълпата, за да я види по-добре, обмисляйки какво да предприеме. Той бил учен, не умеел да се бие. Било безсмислено да се опитва да си проправи път до касата. Тогава му хрумнала идея. Филмът щял да започне всеки миг, а брат му още го нямало. Ако ѝ продаде втория билет, тя трябва да седне до него, защото билетите били с определени места. Той отново минал покрай нея, опитвайки се да формулира точните думи, с които да ѝ предложи билета.

В крайна сметка не успял да събере кураж да заговори непознато момиче. Шмугнал се в киното. Докато образът на героинята, галопираща през заснежено поле, изпълвал екрана, Джун Санг мислел за възможността, която пропуснал. Актрисата играела пламенен боец от съпротивата, носела косата си по момчешки къса и яздела кон из манджурските степи, скандирайки революционни лозунги. Джун Санг не можел да спре да мисли за момичето пред киното. Когато се появили надписите в края на филма, той изтичал навън, за да я потърси, но тя не била там.

На петнадесет години Джун Санг бил непохватно и прилежно момче. Още от малък винаги получавал най-добрите оценки в класа по математика и природни науки. Баща му, нереализирал се интелектуалец, имал огромни амбиции за децата си, особено за талантливия си най-голям син. Мечтата му била момчето да се измъкне от провинцията и да продължи образованието си в Пхенян. Ако Джун Санг се върнел у дома след 9 часа вечерта или изостанел с домашните си, баща му веднага изваждал пръчката, която държал с ясната цел да наказва непокорните деца. От момчето се искало да поддържа отличен успех през цялото време на обучение в гимназията и да премине през двуседмични тежки изпити в Чхонгджин, за да си осигури място в престижно висше училище като университета "Ким Ир Сен". Макар тъкмо да започвал първата си година в гимназията, Джун Санг вече вървял по предначертания път към бъдещата си кариера, който изключвал възможността за срещи или секс. Нуждите на пубертета трябвало да почакат.

Джун Санг се опитвал да не обръща внимание на грешните мисли, които прекъсвали концентрацията му в най-неподходящите моменти. Но колкото и да се опитвал, той не можел да прогони образа на момичето с късо подстриганата коса. Не знаел нищо за нея. Как ли се казва? Дали е толкова красива, колкото си я спомня? Или просто паметта му върти номера? Как да разбере коя е тя?

В крайна сметка се оказало изненадващо лесно да я открие. Ми-ран била типът момиче, което младежите забелязват, а късата ѝ коса била достатъчно отличителна характеристика, по която само след няколко описания пред приятели самоличността ѝ била установена. Едно от момчетата в групата по бокс на Джун Санг живеело през две врати в същата "хармоника". Джун Санг заговорил момчето и след като измъкнал откъслечна информация от него, го вербувал за свой личен шпионин. Кварталът гъмжал от клюки за Ми-ран и сестрите ѝ. Хората често коментирали, че са коя от коя по-хубави. Те били високи – много ценено качество в Северна Корея – и талантливи. Най-голямата била певица, а друга рисувала. Всички били атлетични, много добри във волейбола и баскетбола. Такива красиви и умни момичета. Жалко било, че произходът им бил толкова позорен, както често добавяли съседските клюкарки.

Проблемът бил в баща им, мършав и тих човечец, който като много други в квартала работел в мините. Той бил, дърводелец, който поправял дървените подпорни греди в мина, произвеждаща каолин – глина, използвана за направата на керамични изделия. Единственото, което привличало вниманието към този иначе обикновен човек, била неговата трезвеност. Докато другите миньори се наливали обилно с ужасяващо пиво, направено от ечемик, и ако можели да си го позволят, със "соджу" – корейски оризов ликьор, бащата на Ми-ран не вкусвал и капка. Той не искал да консумира нищо, което можело да развърже езика му и да го накара да говори за миналото си.