Барбара Демик - Химн на смъртта

Всъщност селото, в което израснала Ми-ран, не било толкова лошо място през 70-те и 80-те години. Било стандартно севернокорейско село с около хиляда жители, оформено по централното планиране и неразличимо от останалите такива селища, но за късмет разположението му било по-благоприятно. Източно море (Японско море) било само на десетина километра и местните жители имали възможност от време на време да хапнат прясна риба и раци. Селото се намирало точно зад комините на Чхонгджин, така че имало едновременно предимството да е близо до града и да разполага със земя за отглеждане на зеленчуци. Теренът бил относително равен, което било благословия в страна, в която равнинните площи, подходящи за земеделие, са рядкост. Една от многото вили на Ким Ир Сен се намирала в близкия курорт с топли извори.

Ми-ран била най-малката от четири дъщери. През 1973 г., когато се родила, това се смятало за огромно нещастие, също както в Англия през 19 век, когато Джейн Остин е описала проблемите на семейство с пет дъщери в "Гордост и предразсъдъци". И Северна, и Южна Корея са повлияни от конфуцианската традиция, според която момчетата са продължителите на рода и се грижат за възрастните родители. В крайна сметка на родителите на Ми-ран била спестена трагедията да нямат син благодарение на раждането на момче три години след нея, но това означавало и че най-малката им дъщеря била обречена да се превърне в пренебрегнатото дете в семейството.

Те живеели в жилище в сграда "хармоника", което отговаряло на социалното положение на бащата на Ми-ран. От входа се влизало направо в малка кухня, служеща и за котелно помещение. В нея се намирала пещ за дърва и въглища. Тя се използвала както за готвене, така и за отопляване на дома чрез подова отоплителна система, наречена "ондол". Плъзгаща се врата разделяла кухнята от основното помещение, в което спяло цялото семейство на рогозки, които през деня навивали. С раждането на сина членовете на семейството нараснали на осем – петте деца, техните родители и бабата. Затова се наложило бащата на Ми-ран да подкупи началника на народния съвет, за да им даде съседното жилище и да позволи да направят врата на общата стена.

В разширеното пространство половете в семейството били разделени. По време на хранене жените се сбутвали заедно на ниска дървена масичка до кухнята и се хранели с царевично брашно, което било по-евтино и по-малко хранително от ориза – основният предпочитан от севернокорейците продукт. Бащата и синът получавали ориз на отделна маса. "Приемах го като нещо съвсем естествено", щеше да ми каже по-късно братът на Ми-ран Сокчу.

Дори и да им е правело впечатление, по-големите сестри не се оплаквали, но Ми-ран често избухвала в сълзи и роптаела срещу тази несправедливост.

– Защо само Сокчу има обувки? – питала настоятелно тя.

– Защо мама се грижи само за Сокчу, а не за мен?

Те ѝ казвали да мълчи и не ѝ отговаряли.

Не ѝ било за пръв път да се бунтува срещу ограниченията, налагани на младите жени. По онова време в Северна Корея не било прието момичетата да карат велосипеди. Смятало се за социално неприемливо – хората го считали за непривлекателно и непристойно, поради което Работническата партия периодично издавала официални укази, които на практика го правели незаконно. Ми-ран пренебрегвала възприетото правило. Още от единадесетата си година тя се качвала на единственото колело в семейството, японски модел втора ръка, и тръгвала по пътя за Чхонгджин. Имала нужда да избяга от угнетяващото малко село, да отиде където и да е. Пътят бил доста тежък за дете, около три часа нанагорнище, като само част от него бил асфалтиран. Мъжете се опитвали да я изпреварят със своите велосипеди, сипейки обиди по неин адрес заради дързостта ѝ.

– Ще вземеш да си разпориш оная работа – викали ѝ те.

Понякога на пътя ѝ се изпречвала група момчета, които се опитвали да я свалят от колелото. Отначало Ми-ран отвръщала на нецензурните им викове със същото. Но в крайна сметка се научила да си продължава по пътя, без да им обръща внимание.

Единствената утеха за Ми-ран в родното ѝ село било киното.

Всеки град в Северна Корея, независимо от размера му, има кино благодарение на убеждението на Ким Чен Ир, че филмите са едно от необходимите средства за подхранване на лоялността на масите. През 1971 г., когато бил на тридесет години, Ким Чен Ир започнал първата си работа, която била да ръководи Бюрото за пропаганда и агитация на Работническата партия, което управлявало филмовите студии в страната. През 1973 г. той публикувал книга, озаглавена "За изкуството на киното", в която излагал теорията си, че революционното изкуство и литература са изключително ефективни средства за вдъхновяване на хората да работят за целите на революцията".