Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Не го разбирам този Голдстейн, комуто нищо лошо не съм сторил! Всичките му лъжи имат една-единствена цел — да ме изпрати в каторгата.

Инспектор Мейзо беше извикан на свидетелската скамейка. Той заяви, че показанията на Голдстейн не са били дирижирани. Ние обаче забелязахме, че тук-там думите му се посрещнаха със скептични усмивки.

Прокурорът Сирами проведе разпита твърде общо и констатира, че псевдонимът Папийон се среща често в „Монмартър“ и дори другаде в Париж. Въпреки това той настоя за присъда, без да уточнява каква.

Представителят на майката на жертвата — адвокатът Готра, по един смехотворен начин описа каторгата като училище по укрепване на нравствеността и поиска Шариер да бъде изпратен там в негов собствен интерес. Така щял да се превърне в „честен човек“.

Защитниците Бефе и Юбер пледираха за невинност. Не може да се твърди, че Шариер, наричан Папийон, е виновен, само защото не сте успели да откриете Папийон Роже, казаха те.

Въпреки всичко след дълго заседание съдебните заседатели се върнаха в залата, потвърждавайки виновността на обвиняемия. Съдът осъди Анри Шариер на доживотна каторга.

В продължение на години си задавах въпроса — защо полицията се нахвърли с такова настървение върху едно двайсет и три годишно момче, за което самата тя твърдеше, че й бил информатор? Отговорът беше само един — за да прикрие някой друг — истинския информатор.

На следващия ден се върнах на „Монмартър“. Кварталът сякаш си беше същият — улица „Толозе“; улица „Дюрантен“; пазарът на улица „Льопик“. Но лицата, защо това не бяха същите лица?

Влязох в къщата на „Толозе“ номер 26, за да видя портиерката. Направих се, че търся някого. По мое време портиерката беше дебела и добра жена с отвратителна космата бемка на бузата. Сега от нея нямаше и помен. На нейно място седеше някаква бретонка и това така ме разстрои, че дори не запитах новодошлата дали се е засякла с моята позната. „Монмартър“ не се беше изпарил във въздуха. Всичко си беше на мястото, но всичко изглеждаше различно. Млекарницата се беше превърнала в химическо чистене; барът на ъгъла — в аптека; плод-зеленчукът — в закусвалня. Наистина бяха попрекалили. Ето го бар „Бандевез“, на ъгъла на „Толозе“ и „Дюрантен“. Тук се срещаха служителите от пощата на „Плас дез Абес“ — идваха да обърнат по чаша бяло вино, а ние с най-сериозен вид ги майтапехме и ги укорявахме, задето седят и се напиват, докато нещастните им съпруги изкарват прехраната. Барът си стоеше на мястото, но тезгяхът бе преместен от другата страна, а масите бяха подредени съвсем неудобно. Отгоре на всичко стопанката явно беше от Северна Африка, а клиентите й — араби, испанци или португалци. Къде ли беше изчезнал старият собственик — онзи мил чичко от Оверн?

Тръгнах нагоре по стълбите, които свързват „Толозе“ с „Мулен дьо ла Галет“. Дори перилата бяха старите — все така опасни и нестабилни. Навремето тук бях помогнал на един старец, който падна по очи в подножието на стъпалата. Галех ги, припомнях си сцената и чувах благодарностите на дядкото: „Млади момко, толкова сте мил и образован. Поздравявам ви и ви благодаря.“ Тогава страшно се развълнувах от думите му и даже не смеех да се наведа да си взема пистолета, който се беше изсулил от джоба ми, докато му помагах. Не исках старецът да разбере, че не съм чак толкова мил.

Да, „Монмартър“ си стоеше на мястото, не ми го бяха откраднали. Изчезнали бяха само лицата на познатите, които ми се усмихваха и питаха: „Здравей, Папийон, как си днес?“ Чувствах ужасна празнота в душата си.

Вечерта влязох в един бар, където преди, се събираха сводниците. Отидох при най-стария клиент и го запитах:

— Извинявай, познаваш ли еди-кой си?

— Да.

— Къде е?

— На топло.

— А еди-кой си?

— Умря.

— А еди-кой си?

— Не го знам. Ще ме прощаваш, ама май много питаш. Ти кой си?

Повиши тон, за да привлече вниманието на околните. Успешно. Някакъв непознат влиза в заведението и без да се представя, започва да пита — какво ли иска?

— Казвам се Анри. От Авиньон съм, но пристигам от Колумбия. Затова не ме познавате. Сбогом.

Бързо се ометох, взех си влака и напуснах Париж. Взех всички мерки, за да не научи полицията за посещението ми. Но все пак бях видял Париж. Бях го видял, приятелю! Даже отидох да танцувам валс в една кръчма около Бастилията. Влязох в заведението, бутнах шапката на тила си, разхлабих си вратовръзката и дори си направих кефа да поканя една мацка по същия начин, по който го правех на двайсет години. И докато двамата се въртяхме под звуците на акордеона, казах на момичето, че съм собственик на публичен дом в провинцията, което я накара да ме погледне с голямо уважение. Ходих да обядвам и в „Куполът“ и проявих огромната наивност да запитам двайсет и пет годишното келнерче с жълто около устата, дали посетителите все още играят на топки на терасата. Той остана като гръмнат. Отидох и в „Ротондата“, търсих безуспешно любимото ъгълче на художника Фуджита; обикалях бара и ресторанта, за да открия някакви следи от миналото, и си тръгнах, отвратен от промените. Това, което познавах и обичах, беше безвъзвратно унищожено. Разстроих се толкова, че забравих да си платя сметката и келнерът ме настигна на входа на метрото, хвана ме грубо за ръката без помен от някогашната любезност и ми тикна сметката под носа, като не пропусна да заплаши, че ще извика полиция. Платих му, естествено, но му дадох толкова мижав бакшиш, че той ми го хвърли в лицето с думите: „По-добре дай тия пари на тъща си. Като те гледам, тя се нуждае от тях повече от мен!“