Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

И двамата ми адвокати сториха всичко възможно. Бефе се отврати от полицейските машинации до степен, че започна открита война с Мейзо. От своя страна инспекторът му отвърна, като в поверителните си доклади (не бяха толкова поверителни, щом като с негово съгласие се появиха в някои вестници) се опита да накърни репутацията му, разнищвайки компрометиращи от нравствена гледна точка истории.

Дойде краят. Дадоха ми последната дума. Какво да кажа освен „Невинен съм и съм жертва на полицейска манипулация. Това е всичко.“ Съдът и заседателите се оттеглиха. Върнаха се в залата след час. Станахме прави, докато заемат местата си, после аз си седнах обратно. Председателят на съда се изправи на свой ред, за да прочете присъдата: „Обвиняемият да стане.“

Седнал под дърветата на „Клиши“, аз до такава степен се вживях в спомените си, че скочих като пружина. При което веднага паднах обратно по задник, защото бях пъхнал краката си под облегалката на пейката. Затова изслушах седнал, а не както навремето прав, гласа на председателя на съда, който през октомври 1931 година произнесе присъдата:

— Осъден сте доживот на каторжна работа. Стража, отведете осъдения.

Протегнах напред ръце, но никой не се опита да ми слага белезници. Сега около мен нямаше стражари. Само на съседната пейка се гушеше окъсана старица и се опитваше да се прикрие с вестници от студа и мъглата. Измъкнах краката си, изправих се, за да се разтъпча, и отидох да пъхна в ръката й под вестниците банкнота от сто франка. И тя беше осъдена доживот — на мизерия.

За мен доживотната присъда изтече за тринайсет години. Продължих разходката си по „Клиши“ чак до „Плас Бланш“, а по петите ми вървяха още спомени за кошмара, който ми попречи да видя своя „Монмартър“ в продължение на почти четирийсет години. Но щом излязох на осветения площад, образите потъмняха и пред очите ми останаха само няколко клошари, които сияха пред входа на метрото с глава на коленете си. Бързо хванах едно такси. Нищо вече не ме задържаше тук — нито сянката на дърветата, които криеха блясъка на електрическите лампи, нито светлините на „Мулен-Руж“. Целият пейзаж или ми напомняше прекалено много миналото, или ме подсещаше, че вече съм чужд на това място. „Монмартър“ се е променил до неузнаваемост! Махай се бързо оттук, ако не искаш да осъзнаеш, че спомените от младостта ти са мъртви и погребани.

— Ало, такси! Лионската гара, моля.

Потеглих с влака към провинциалното градче, където живееше племенникът ми, и си припомнях вестникарските статии, писани след произнасянето на присъдата. Адвокатът Юбер ми ги носеше в затвора. „Ла депеш“, „Ла франс“, „Льо матен“, „Л’ентранзижан“, „Л’юманите“, „Льо журнал“ — всички до един подчертаваха колко съмнителна е изглеждала цялата афера. При пристигането си във Франция издирих броевете на тези вестници. Ето няколко цитата:

„Ла депеш“ от 27.X.1931 г. повтаря думите на адвоката ми: „Обръщам се както към заседателите, така и към публиката. Досега делото е връщано три пъти за преразглеждане — нима това не ви доказва колко неубедителни са уликите?“

„Льо матен“ от 27.X.1931 г.: „Цитирани са трийсет свидетели. Може би един-единствен щеше да свърши повече работа — неизвестният мъж, който помогнал на ранения да се качи в колата, предупредил «жена му» и се измъкнал. Този неизвестен човек се превърна във въпросителната, която трийсет свидетели не успяха да изяснят.“

„Ла франс“ от 28.X.1931 г.: „Подсъдимият отговаря спокойно и твърдо. «Ужасно е да чуеш такива неща — каза той пред съда, — не зная какво има Голдстейн против мен, но зная, че инспектор Мейзо го държи здраво в ръцете си благодарение на нечистата му съвест. Това е истината.»“

„Л’юманите“ от 28 октомври. Статията си заслужава да бъде публикувана изцяло. Заглавието: „Шариер-Папийон е осъден на доживотна каторга.“

Въпреки съмненията относно самоличността на истинския Папийон, който през месец март е стрелял срещу Ролан Льогран на „Монмартър“, съдът осъди Шариер.

Вчера в началото на заседанието беше изслушан свидетелят Голдстейн, върху чиито показания се гради тезата на обвинението. Този свидетел, който поддържа непрекъснати контакти с полицията и който се е срещал с инспектор Мейзо, по признанията на последния, поне сто пъти, е направил три различни изявления и всеки път е задълбочавал уликите срещу подсъдимия. От пръв поглед се вижда, че той е твърде близък с полицията.

Докато свидетелят формулираше обвиненията си, Шариер го слушаше внимателно. Накрая възкликна: